— Още повече като не знаете как живея!
— Как живеете?
— Кофти! Не съм първа младост, от Търново съм, тъпча се под наем при една луда баба… влага и мухъл, а вие се ширите сам в този дворец… жена, а? Не са малко жените, които ще легнат с вас само от ужас пред този разкош!
— Говорите глупости! Как се казвате?
— Елена Павлова.
— Ако нямате жилище, останете. Ще имате достъп до цялата къща, с изключение на това ателие. Ако имате мъж, деца…
— Да доведа и тях, така ли?
— Да… Сега елате да слезем долу?
— Искате да кажете, че мога да доведа детето си тук и да живеем в тези безбройни стаи?
— Щом ви казвам, значи можете!
— За колко време?
— Докато е необходимо.
— Това може ли да се проточи година, две?
— Без значение.
— А какъв наем ще поискате?
— Вие сте невъзпитана жена!
— Като че ли наистина нямате нужда от наем… като изтрезнеете, няма ли да ми посочите вратата?
— Не.
— Разведена съм. Отдавна. Мъжът ми има друго семейство, друго дете… не се интересува от нас, но…
— Но? — повтори Каров.
— Имам любовник… колега. Човекът, който ме покани в театъра…
— Защо ми казвате това?
— Да знаете истината!
— Значи, решихте да дойдете… Колко годишно дете имате?
— Шестгодишен син…
Елена се пресегна, взе от цигарите и почака да й поднесе огън. Каров отпи, стана и запали лампата над леглото. Ателието възстанови площта си и откри страничните помещения.
— Това там баня ли е?
Каров кимна.
— Къде си готвите?
— Не готвя. Ям навън.
— Аз мога да готвя.
— Предпочитам ресторантите! Ям, когато искам и каквото искам.
Елена стана, взе кожуха си, чашата.
— Ще доведа Валентин… Той е при мама… във Велико Търново.
Два дни по-късно пред входната врата спря такси. Каров видя някакъв мъж да мъкне куфари и слезе да му отвори вратата.
— Каров, нали? Казвам се Ангел Илиев. Елена ви е говорила за мен.
— Вие сте нейният приятел?
— И така може да се каже… Имате ли десетина минути? Да освободя ли таксито?
— Освободете го — каза Каров. — И без това слизам в града. Ще ви закарам.
Ангел Илиев внесе куфарите, освободи таксито и се върна.
— Елена отиде да доведе сина си. Ще пристигне късно… Точно в полунощ ще слезе на Централна гара. Моли ви да я посрещнете.
— Аз?
— Сама няма да се оправи.
— Вие защо не я посрещнете? Кой от двамата е нейният… приятел?
— Аз съм човек със семейство. Как ще обясня на жена ми такова закъснение? Разбирате, нали?
Каров почувства крака си и побърза да прекъсне този разговор.
— Това променя нещата… Ще я посрещна. Дано да я позная…
— Елена ще ви познае! — лицето на Илиев издаваше облекчение. — Знае всичко за вас… от Антон? Знае и за детето ви, Бог да го прости! Какви ли нещастия идват до главата на човека… От раждане до гроб мъка, мъка, мъка…
Васил Каров се сети, че във вилата няма нищо за ядене. Излизаше от кино. Беше се вмъкнал в първия салон да убие два часа, но оставаха за убиване още три и половина. Купи храни, но месо не намери, беше късно. От Клуба на кинодейците, взе сурови пържоли. Беше десет и петнадесет. В синия бар на Новотел „Европа“ поръча уиски, кафе и заубива времето. Изпи кафето, слуша пианиста, издържа до единадесет и десет, паркира на гарата, излезе на перона и зачака влака. Елена го позна. Сега изглеждаше съвсем друга или тогава в къщата, алкохолът беше деформирал образа й. Водеше за ръка малко момче с остро носле и големи, тъжни сини очи. Каров взе куфарите и ги поведе. Мълчаха. В огледалото разглеждаше детето. Сега, без шапка, разпилял гъстата си тъмно руса коса по раменете, Валентин приличаше на красиво момиче, едно от тези, което по филмите наричаха „енджъл фейс“.
— Илиев ви каза защо не може да ни посрещне, нали?
— Да.
— Презирате ли ме?
— Странни идеи имате!
Детето мълча през целия път. Когато влязоха в къщата, наближаваше един. Валентин едва държеше очите отворени! Елена го изкъпа и го сложи да спи, беше го нахранила във влака. Каров преседя в хола до два часа. Елена слезе, опече пържоли, отвориха вино. Мълчаливо изядоха месото, допиха бутилката.
— Това са ключовете от външната и от дворната врата. На стаите има ключове. Добре дошла, Елена! Нека си говорим без официалности!
— Разбира се! — каза Елена.
— Лека нощ.
— Лека нощ, Василе!
Каров тръгна по стълбите.
— Ако Валентин реши да се… сближи с мен, не би имала нищо против, нали?
— Не, разбира се!
— Тогава всичко е наред! Лека нощ!
Каров се прибра в ателието, затвори вратата и се отпусна на стола. Беше уморен, виеше му се свят, виното го беше хванало. Странни вълнения го владееха от три дни насам и силите му не стигаха да се справи с мисълта за принудителните промени, нахлуващи в живота му. Под един покрив с една жена и едно дете… от утре… утре, вдругиден, имаше време за мислене. Каров стана и излезе на верандата. Студено. Долу някъде, през мъглата, проникваха мъждукащите светлини на София. Там долу беше неговият град. Тук, в тази вила живееше духовния скелет на Васил Каров.