— Ела да видиш нещо! — Каров измъкна джинсите от пакета, но Елена съзря парфюма и побърза да го отвори.
— Страх ме е от тебе! — каза тя. — Не мога да се отърва от мисълта, че всеки миг ще ни изгониш. Мирише хубаво! Благодаря! Ще ни изгониш ли?
— Не.
— Най-странното е, че знам. Направи по едно кафе. Чакай, аз ще сложа машината. Заради Валентин няма да ни изгониш. Ако бях сама… обичаш Валентин, нали?
— Да.
— А майка му? Извинявай, шест месеца живеем заедно, а още не знам какво отношение имаш към мен. Ще излизаш ли тази вечер?
— Не.
— Тогава да пием по нещо. Как беше: Клин, клин избива.
— Пий! — Каров свали бутилка коняк от рафта с боите. — Искам да премерим панталоните на Валентин.
— Преди да легне. Утре ще го заведа на баща му, облечен като кукла. Ще пукне! Идиотът му с идиот, мисли, че умираме от глад!
— Нали знае, че работиш.
— Ти си слепец Каров! Получавам сто и петдесет лева. Ако плащах наем, ТЕЦ, електричество, телефон… затова се страхувам, че ще ме изгониш. Един ден не можеш да не си дадеш сметка, че лежим на гърба ти. Разбира се, Павлов не знае това.
— Що за птица е Павлов?
— Грубиян и простак, покерджия, мошеник, всичко може да се каже за него, но и единственият мъж, когото бих нарекла мъж в леглото.
— Валентин обича ли го?
— Не го познава. Напусна ни, когато беше на три години. Още тогава трепереше като кученце, когато пияният му баща се появяваше на вратата.
— Какво иска? Извинявай, че ти задавам такива въпроси, знае ли за връзката ти с Илиев?
— Надценяваш връзката ми с Илиев. Аз съм жена…
— Остави това! — Каров повиши тон. — Какво иска от детето?
— Нищо. — Елена остави кафе пред него. Взе коняка и опита да прикрие тялото си с оскъдния плат на пеньоара. — Ласкае се от мисълта, че е направил дете на актриса от Народния театър. Ако знаеше, че всеки момент очаквам да ме изхвърлят.
— Не бива да среща Валентин! Започна да се отпуска, заигра се, рисува. Ще направиш грешка!
— Павлов ми дължи хиляда и осемстотин лева, алименти за три години.
— Поиска ли ги?
— Разбира се! Не можем цял живот да висим на врата ти.
Влезе Валентин. Беше паднал с колелото, дрехите му бяха мръсни, но лицето му така щастливо, че Елена се въздържа от укори.
— Васил ти е купил джинси. Измий се и ела да ги пробваш!
„Никой не ме е обичал повече от това момче!“ — помисли си Каров. Валентин се съблече и влезе в банята. Чуваха го да пуска крановете, да разплисква вода.
— Откажи се от тези пари! — каза Каров. — Аз ще ти ги дам.
— Изключено!
— И така и така живеем заедно, на мен пари не ми трябват, а ще спестим един шок на детето.
— Ще видим! — каза Елена. — Не знам как ще се държи. От Павел Павлов може да се очаква всичко. Може би е по-добре да не водя Валентин на срещата.
Докато Елена прибираше Валентин, Каров остана сам. Беше разпънал ново платно и се готвеше да положи основния тон с аерозола, когато Елена се бърна с поднос сандвичи.
— Преча ли ти?
— Не.
— Ще пиеш ли коняк?
— Да. След десетина минути ще привърша. Отвори вратата, аерозолът е отровен.
Елена излезе на терасата и се наведе над двора. Каров работеше, но въпреки това нещо дразнеше периферното му зрение. Надвесена над парапета, Елена беше вдигнала пеньоара си така, че излагаше на показ пълната голота на тялото си.
— Иди се облечи — каза, когато застанаха един срещу друг. — Не ме дразни голотата ти…
— Отвращава ли те?
— Чувствам се виновен.
— Виновен? Пред кого? Пред Илиев?
— Пред Валентин.
Елена се облече и се върна. Беше в същия пеньоар, но беше сложила блуза и чорапи. Започна да захладнява, луната изгря, пълнолуние, вятърът утихна. Долу София кипеше от светлина, заградена от тъмни хълмове като стражници. Тук никакъв шум не достигаше, дори природата беше онемяла.
— Много приказки чух за тебе — каза Елена. — Запознах се с Иван Манев. „Пазете Васил! — вика. — Не познавам човек с по-деликатна психика!“
— Не каза ли слаба?
— Деликатна! В театъра идват писатели, художници, целуват ми ръка, отнасят се с мене като с дама, изпращат ти поздрави…
— Не си спомням да си ми предала нечии поздрав.
— Не съм, вярно.
— Забравяш ли?
— Аз не забравям никога, нищо.
— Тогава?
— Не искам да мислиш, че се натрапвам, не искам да останеш с впечатление, че симулирам твоя любовница.
— Днес аз бях този, който се обяви за твой любовник — Каров се усмихна. — От утре ще ти се наложи да се бориш с този слух.
— А ти?
— Какво аз?
— Не те ли дразни мисълта, че ще минавам за твоя любовница? Моят директор казал в съвета: „Ако не живееше с Каров, отдавна щях да я изхвърля! Не искам да обидя единствения художник на този и без това беден народ!“