— Другият подпис ще бъде на Лилда!
Асен Москов и Адриана се ожениха в градския съвет на Созопол. Асен се държеше като господар на света, заставяше оркестъра да свири ту за жена му, ту за Лилда и го прави, докато разговорът между двете привлече вниманието му.
— Твоят брак е грешка — казваше Лилда. — Омъжваш се за момче, а имаш нужда от мъж. Никога няма да се омъжа за Васил, въпреки че го харесвам, и ако се поддам на чувства, мога да се влюбя в него.
— Ние ще работим заедно — отговаряше Адриана и треперещият й глас звучеше толкова наивно, че Асен неволно призна логиката на Лилда! — Искам да изградя с ръцете си дома, който ще имам, да го напълня с предмети, които ще обичам…
— Това е работа за цял живот. Докато изградиш противния си дом, ще откриеш, че животът е минал, че по света има интересни неща, красиви мъже, големи курорти… Все едно, аз няма да се омъжа, докато един брак не ме спаси от мисълта за утре. Не ме интересува как ще изглежда мъжът ми, ако е в състояние да ме отърве от грижи.
Адриана беше момиченце до Лилда, а бяха на една възраст, един ръст и като че ли от една порода.
Когато Васил подгони рекорда по шосето към Слънчев бряг, притихнала, Лилда се поддаде на общото настроение. Сега тя беше горда с Васил Каров. Той беше мъж с пиратски очи, с маниери и нерви на командос (нейни думи) и това я ласкаеше. Васил, бесня, танцува, пи невъздържано. Асен го познаваше достатъчно, за да го разбира. Лилда не получи прякор и беше единствена, която принуди Васил към самодоказателства. Тази вечер те, духовните родители на брака им, плуваха между чужденците в странна еуфория. Танцуваха с англичани и шведи, целуваха се с партньорите си и се връщаха един към друг с чувството, че прекарват заедно последна вечер.
На връщане шофираше Асен. Уморена и щастлива, Адриана го въздържаше от скорост. В колата присъстваше някаква рутина на охолни отношения, сигурност и Асен, спирайки пред къмпинга, за втори път този месец се закле да живее живота на богат човек.
Лилда замина. Баща й беше търговски представител в Бразилия, отпуската му свършваше и беше време да тръгнат за Рио. Васил я изпрати подигравателно и мрачно, усмихна се на уверенията й, че ще му пише, но когато „Емона“ се скри зад остров Свети Иван и сирената се сля с клаксона на рекорда, спрял над развалините, наречени Картаген, извади статива и загледан в морето, нарисува напрегната от пламък абстракция, в която облаците добиваха формите на женски глави, а под тях крачеше човек с празни вътрешности.
Акела го посрещна бесен, нарече го крадец и заяви, че е възложил сграфито на Владо Матев. Асен не се изненада, напротив, беше подготвен за такъв удар. Следващият ден се яви пред възлагателната Комисия с оспорване на решението й, но срещна само иронични погледи. За една седмица разбра каква китайска стена се е вдигнала около него и колко минимални шансовете му да се справи. За негова изненада Адриана беше в списъците на приетите в Академията и въпреки че подразбираше машинациите на Акела, не помрачи радостта й. Остави я да мисли, че го дължи на талант. Това беше началото на съжителството с майка му. Макар и остри, отношенията все още не бяха нетърпими. Адриана купуваше цветя, обичаше да се бави в банята, пиеше по пет-шест кафета на ден, а това значеше, че преседяваха твърде дълго в банята и кухнята и че безогледния характер на старата Москова се въздържа с последни усилия. Асен не виждаше изход. Доходите му бяха сведени до нула, непрекъснато теглеше пари от влога си и виждаше как застрашително спада. За шест месеца, до февруари на следващата година, положението им беше почти непоносимо. Адриана се въздържа няколко пъти срещу острия език на Москова, но в навечерието на сесията нервите й не издържаха и се премести при майка си. Пред Асен възникна нов проблем. Ако искаше да запази семейството си, трябваше да се отдели с Адриана си и да й спести нетърпимия нрав на старата. Един следобед Адриана влезе в кабинета на баща му, пусна старото менде, радио отпреди войната, и каза: „Бременна съм!“ Асен не знаеше как да потисне паниката си. Адриана разбра. Въпреки насилената му радост, целувките, празненството, в което се включиха Борис Попов, Васил и Ивайло, няколко дни по-късно Адриана се върна бледа, смъртно уплашена и каза: „Махнах го!“ След скандала, крясъците и съжаленията, които изигра пред нея и майка си, Асен почувствува облекчение. На другата сутрин Адриана занесе кафето си на прозореца, примъкна стол и седя дълго втренчена в улицата. От този ден нататък това се повтаряше всяка сутрин, където и да се намираха, в продължение на седем години.