— Спокоен съм — отговори Васил след отегчителна пауза. — И двамата сме подлеци!
Асен се усмихна.
— Да считам ли това за потвърждение?
— Колко пари ще спечеля? — опитваше се да се държи като делови мъж, но вътрешната му неувереност правеше такъв въпрос несериозен.
— Около петдесет хиляди лева.
— Съгласен съм! — каза Васил след нова пауза.
— Презирам се! — извика Лилда от вратата. — Василе, дявол такъв, нямаше да те позная! — ръцете й се увиха около вратовете им и трезвото око на Асен видя примлясването на Каров. Стреляща думите с бързината на картечница, Лилда се лишаваше от най-важното тук, достоверността. Васил се пресегна под ръката й и изля чашата в стегнатото си гърло.
— Господи, колко добре изглеждаш! Като ми казаха, че си модният художник, очаквах да видя клошар! Асене, ще ме извиниш, нали? Толкова години съм си представяла срещата с него, кажи, дявол с дявол, радваш ли се, че виждаш малката Лилда? Пораснах, нали? Нося ви подаръци… Видях Адриана. Поздрави и за двамата. Признай, приятелю, изобщо не си се сещал за мен? Асене, поръчай ми един вермут, може и куантро! — Лилда целуна брадатото лице на Васил и огледа заведението.
— Да сте се карали? Нищо, ще ви сдобря. Ще си говорим до припадък. Сега искам да ви гледам. Оставам тук… завинаги! Кажи, сещаше ли се за мен?
— Понякога…
— Благодаря! Не обичам да ме лъжат. Адриана ми говори много за теб. Още утре ще видя всичко. Ще започна от нейните картини… Извинявай, Асене, но тя каза, че картините са нейни?
— Казала е истината.
— Ще дойдат ли другите? Възмъжал си и като че ли поостарял. Нищо, сега Лилда ще те подложи на режим. Адриана ми каза, че прекаляваш с водката. Днес, утре, най-много вдругиден и после никаква водка. Ще пием ликьори. — Лилда се засмя. — Не е за вярване, а? Имам ли акцент? Нали не? Толкова се притеснявах! Рио е великолепен за курортистите, да не ви дава господ да живеете в него. Европа си остава Европа. Целуни ме! Целуни ме, де! Зная всичко! Адриана ми каза. Той е художник и трябва да пълни въображението си! — това са нейни думи. — Ти присъстваше с отсъствието си! — умна жена. Още тогава в Созопол разбрах, че това момиченце има глава на раменете.
Лилда отпи внимателно. Очите й бяха лъскави и разнежено-влажни. Около скулите й се бяха появили бръчици, малки предателски линии, които правеха тридесетте й години да изглеждат солидни. Беше облечена в костюм от сива кожа, строго и семпло. Дрехите позволяваха на фигурата да говори сама. Васил беше дошъл на себе си, за няколко минути алкохолът беше прекипял в него и сега беше възвърнал трезвата си мрачност.
— Колко години минаха? — попита той, без да уточнява.
— Девет! Половин живот! — Лилда сложи ръката си в неговата и се огледа свойски. Асен виждаше всичко. Тези девет години бяха минали уморително. Лилда беше тръгнала по света с чувството, че й принадлежи. Сега се връщаше годна на едно-единствено усилие — да крие умората си. Беше живяла като лятна буря, опиянена от нощите на големите градове, зашеметена от бесни скорости. До нея се бяха събуждали звезди на плейбой-клубове, бяха полагали усилия да крият досадата на предателските утрини и си бяха отивали с бегли насилено учтиви усмивки. Това беше продължило девет години!
„Половин живот!“ — както беше казала самата тя. Сега се връщаше към изходната си точка с надеждата да осмисли загубеното време.
— Надявам се, че Адриана е добре? — попита Асен, опитвайки се да вложи самоирония.
— О, много добре! — Лилда му отдаваше периферията на вниманието и дори не се стараеше да го прави учтиво. — Живее у директора си, възрастен човек с болна жена. Някакъв хърватин се навърта около нея, нищо сериозно. Есента ще прекара в Париж, ще се върне във Варшава около Коледа, а след празниците ще тръгне за България.