— Какво ще прави в Париж?
— Фирмата я праща при Истерел.
Асен видя разочарованието на младото момиче! „Брадатият се снабди с леличка!“ — казваше погледът му. По-късно масата се изпразни и Асен престана да намира стръв за очите си. Когато тръгнаха към колата, беше шест часът. Москов остави Васил и Лилда на „Петте кьошета“. Легнал по корем, стискаше очите си и опитваше да заспи. Леглото плуваше, земята се надигаше и хлътваше, таванът заплашваше да се срути върху него.
В единадесет часа, отнякъде долиташе музикалния сигнал на телевизията, по хавлия и с мокра глава Асен седна на бюрото и се опита да подготви двубоя си с Акела. В съвета можеше да разчита на шест сигурни гласа от всичко петнадесет. Това значеше, че ще трябва да положи максимални усилия да корумпира двама от враговете. На бял лист подготви екипа. Проектът щеше да направи Васил Каров. За сграфито щеше да има нужда от общи работници, но за пластиката пред „Диана“ трябваше да се снабди с ефектен колектив. Едната фирма вече беше изпратила визитната си картичка. Каров нямаше възможност да изклинчи след завръщането на Лилда. До вчера такова предложение би му се сторило обидно, днес единственият му въпрос беше: „Колко ще спечеля?“ Щеше да спечели много пари. Асен знаеше, че Васил ще загине в тази индустрия, ако последните остатъци от здрав разум не го заставят да се откаже. След първия проект щеше да последва втори, трети и ателието щеше да потъне в паяжини.
Асен взе указателя. Търсеше номера на Станислав Манолов. Познаваха се бегло. Манолов беше нашумял архитект, ходеше облечен като прелъстител от времето на Рудолф Валентино. Ръцете и китките бяха отрупани със злато, саката ту виолетови, ту виненочервени, панталоните непременно черни, обувките неизменно лачени. Въпреки причудливия си вид Манолов беше сериозен архитект. На тридесет години беше успял да направи име, на тридесет и осем дори пари. Беше участвал в няколко шумни конкурса и името му, отначало споменавано с изненада, сега започваше да добива тежест. Мълвата твърдеше, че дипломатическите били са негово дело, че е автор на част от легационния квартал и че голям дял от проекта за център, поверен на старите асове, е съобразен с неговото мнение.
— Спи — каза женски глас. — Ако е наложително, да го събудя?
Асен се поколеба за миг, но след това се реши на тази крачка. Гласът на Манолов не беше сънен, напротив, бодър тенор каза:
— Архитект Манолов, кой, моля?
— На телефона е Асен Москов, директорът на модна Къща „Диана“. Ще се сетите ли?
— Разбира се. С какво мога да ви услужа?
— Работата е деликатна… и не търпи отлагане… затова си позволих да ви безпокоя…
— Слушам ви?
Асен се покашля притеснено и опита да овладее гласа си!
— Как да започна? Знаете новите постановления относно жизнения стандарт… Имаме бюджет за монументална украса! Моето предприятие се явява като инвеститор, но поради градоустройствения контрол и поради централизацията на културата последното решение ще бъде на художествения съвет, в който влизат всички академици и техните протежета. Разбирате ли ме?
— Много добре.
— Понеже познавам и вкуса, и възможностите им, що се опитам да заобиколя някои правила, приети да се третират като етични. Тоест опитвам да създам колектив, зад чийто проект да застана, за да мога да се опълча срещу „монументалната безвкусица на синодалните старци“.
Думите на Киряков попаднаха в целта. Асен чу звънливия смях на тенора и, за свое облекчение повторение на думите си.
— Надявам се, че се разбираме?
— Естествено! — Манолов се смееше. — Разбирам ви отлично!
— И така, обръщам се към вас с молба да се включите! Основанията ми са няколко. Няма да ги крия от вас. Първо, ценя работата ви, респектира ме името ви и не на последно място! Защото петдесет хиляди лева за вас ще бъдат от значение! Докато друг, например архитект Ванков, ще ги отнесе в гроба!
Последното име не беше случайно. Във връзка с кариерата на Манолов фирмата на професор-архитект Ванков са употребяваше често. Ненавистта им водеше началото си от университета. Ванков се беше опитал да го изключи като некадърен, а и после, през годините на практиката, беше използвал целия си авторитет, за да го огради със съмнения.
— Какво ви кара да споменавате това име? — попита изтънелият металически тенор.
— Ванков е участник в конкурса, заедно с професор Андрей Андреев. Те са най-сериозните кандидати за инвестицията.
— Чували ли сте за враждата ми с него?
— Да.
— Това ли ви накара да ме поканите?
— Отчасти…