— Най-малко аз!
— Последен въпрос! Сроковете за нашето изпълнение и възможностите на вашия човек във време?
— Ако започнете да работите утре и до края на месеца, т.е. след седемнадесет дни, имаме идеен проект, аз ще доведа Донков, за да постави условията си за времето. Естествено, представителния проект ще направите вие!
— Не се безпокойте за това! — каза Манолов. — Ако Каров започне с металопластиката, докато свърши скицата, аз ще съм направил проекта и изчислил сграфитото.
— До събота ще имате идеята!
— До събота? — Манолов се усмихна. — Вярвам ви. Тогава, никой друг няма възражения, да изпием по чаша за бъдещата работа.
Манолов отново смени ролката и ги покани на масата.
— Моите възражения нямаше да бъдат приети, нали? — попита Лилда. Бяха останали сами на бара. Васил беше взел молив и показваше нещо на Манолов. Попов и Денев гледаха през раменете им.
— Не.
— Мислиш ли, че няма ощетени?
— За пръв и последен път говоря с теб за пари! — каза Асен. Повдигаше му се, виеше му се свят, почувства се унизен и единственото му желание беше да се прибере в къщи. — Истинското разпределение на парите трябваше да бъде следното: по тридесет и пет хиляди на Станой Донков и мен, по десет за Васил и Манолов и по пет за другите двама… А сега ще те помоля да им кажеш, че съм вдигнал температура и съм се прибрал.
Лилда кимна.
Асен Москов наистина се прибра с температура. По стълбите и в колата гореше, но като излезе от нея, го втресе. Дотътри се до горе, треперещ като лист, изпи хинин, два аспирина, сложи чай, съблече се и легна. Час, час и половина по-късно се почувства по-добре и набра номера на телефонни поръчки. Поиска да го свържат с манастира и седна да чака, изби го пот… Аспирините започнаха да действат. Наля чаша коняк, изпи я и затвори очи. Почувства алкохола на път из вените и като че ли предметите около него заеха местата си. „Ще пукна като куче в тази дупка!“ — откри колко нещастен и самотен е, колко механични, в себе си ги нарече формални, отношения поддържа с най-близките си приятели. Колко чужд е на всичко наоколо и колко безразлично му е дали ще притежава пет, или петнадесет хиляди лева, щом и двете суми го пазят от унижения. Поиска му се да завърти една „жица“ в студиото на Манолов и да го прати по дяволите. Нищо не го свързваше с тях. Докато се заблуждаваше, че се грижи за Васил, докато имаше чувството, че без него той ще загине, като че ли намираше смисъл в този контакт. Сега отношенията им се бяха заформирали, Каров беше престанал да бъде беззащитен артист, навлизаше в охолството по доста уверен начин, правеше му чест усилието да не се промени поне външно, да опази независимост на поведението, която го беше превърнала в име, която го различаваше от другите и създаваше чувство за вина в заможните бездарници. Днес Каров се отнасяше сериозно към парите, мислеше в перспектива, създаваше дом, отказваше да измисли прякор на любовницата си и Асен Москов гореше от желание да го прати по дяволите. „Ти си луд от злоба! Васил отказа да види картините ти.“ Не прие сериозно това възражение на паметта. Ако беше добре, ако нямаше температура и не беше толкова отпаднал, щеше в този момент да унищожи безобразните боклуци, които беше нарисувал в манастира и сега държеше на склад в изящно подредените чекмеджета на Адриана. За какво му бяха на него, директора на къща за мода, живописни картини без стойност, които и най-близките му приятели отказваха да видят? „Дявол да ги вземе тези телефонистки!“ — изкрещя Асен. Държеше се като луд.
За какъв дявол се беше върнала Лилда? И без нея животът беше поел някакъв ритуален ход. Всеки имаше и мястото си, и необходимата цена. В нейното явяване имаше нещо, което можеше да се тълкува като обвинение. В начина, по който ангажираше времето на Васил, вниманието му, плановете, които кроеше и му внушаваше, че са негови, занесената, опиянена сигурност, която му създаваше… всичко това напомняше първите години с Адриана и Асен Москов си даде сметка, че го е наблюдавал с тъга.
През дихателния път и обонянието, през подпухналото му от пот тяло отново нахлу „миризмата на липса“. Асен се поддаде на агресията на спомените. Представи си тънкото тяло на Адриана, загърнато в черния пеньоар, ръцете й прехвърлящи карти на масата за пасианси, успокояващата ирония, с която би реагирала на настоящето му нетърпение, безшумието на дъха й, независимо денем или нощем, по сериозен начин хладните й очи, по детски безпомощния й поглед, когато сутрин занасяше кафето си на прозореца. Всъщност той беше харесвал всичко, свързано с нея, без някога да си дава сметка за това. Знаеше всичко за Адриана без един миг срам от съзнанието, че му е съпруга. Беше я виждал пияна, повръщаща, истерична, откровено похотлива и нито за секунда не се беше отвращавал от нея. Никога не беше я виждал да влиза или излиза от клозет, да бръсне мишниците и краката си, въпреки че знаеше, че го прави. Адриана беше с грим или без, с фризура или без и от това никога не произлизаше въпрос. Дискретността на тоалета й беше част от дискретната й природа и сега замислен, Асен откриваше, че всъщност тя е представлявала буфер между него и несъвършения свят. Адриана никога не изропта в безпаричието, не прояви и любов към парите, когато започнаха да идват. Промени и неговото, и своето бельо, бавно и незабелязано модернизира кухнята, мебелира апартамента, попълни гардеробите. Беше готова да се откаже от охолството заради мираж като живописта и в това я ръководеше дълбоко убеждение. Обичаше кафе, музика, кучета, но гасеше магнетофона, когато откриваше, че го дразни и не настоя да вземат белия пекинез, който беше намерила майка й, въпреки че очите й плувнаха в сълзи и цялата трепереше от желание да го притежава.