— Радвам се да ви видя — каза Асен. — Дошъл съм заради Станой…
— Зърнах ви снощи. Очаквах да се обадите.
— Задържа ме игуменът, беше приготвил вечеря, заприказвахме се…
— Очаквах ви! — натърти Мария. — Загасих лампата след вашата!
Отците се появиха. Дометиан избърза към чардака, отиваше да се подготви за езда. Зосим тръгна към Асен.
— Да ви пази бог! — каза той. — Ще ви разкъсат от любов!
— Пазя се колкото мога — Асен пое ръката на монаха, стисна я и я свали. Зосим я подаваше за целувка. — Всичко е, както го оставих. Времето не ви се отразява?
— Кой знае! Вие как сте? Творите ли картини?
— Върнах се към модата.
— Да ви призная, следя културните вестници с надежда да срещна името ви. Един немец казва: „Творческата личност се запазва от бездната «Аз».“ Мислех, че ще докажете тези думи?
— Църквата не се ли бори срещу подобни постановки?
— Църквата има друга работа. Задоволява ли ви модата?
— Материално да, но не ухажва достатъчно „Аз“, а това може да бъде и драма.
— „Аз“ е коренът на всеки мироглед! Гений е този, чието „Аз“ е установил своето господство. Такъв човек изпитва необходимост да имитира себе си, изкусява се да убива, да бъде перверзен, да изпадне до състоянието на низшите духом, за да огледа отдолу върха на пропастта.
— Не мисля, че е толкова сложно — каза Асен. — Липсват публика, познават те шепа хора, нямаш нито врагове, поклонници…
— Точно за това говоря! Творческата индивидуалност, наблюдение на „Аз“ в нюансите на заобикалящия свят, същото се отнася и до сексуалността. Кариерата, свободата в политическия й смисъл, пътуването… Мечти за достъпна еротика! Енигматичното битие е скромно, защото не се схваща в историко-обществен план.
— Възможно — каза Асен. — Не съм подготвен за разговор…
Зосим не повярва. Асен се измъкваше. От манастира замина художник с четиридесет картини, а се връщаше чиновник по мода. Монахът беше достатъчно ловък, за да смени темата.
— Ще поостанете ли? — попита той. Готов да си тръгне. Очите му бяха възстановили сухия си блясък и във въпроса му нямаше нищо повече от куртоазия.
— Два-три дни… — отговори Асен и с радост проследи отдалечаването на Зосим. „Подлец в расо!“ всичко, което беше свикнал да смята за порок на църквата, превзетост, фалш — всичко можеше да бъде открито у Зосим. От първия ден този словоохотлив ерудит му стана неприятен. Дометиан мразеше Зосим и се страхуваше от него. Гледайки го да прекрачва прага на столовата Асен с удоволствие помисли, че не зависи от този човек.
Мурад беше заседнал кон и Асен Мостов видя „дявол по пладне“. Не бяха минали и петстотин метра, когато колената му изтръпнаха, болката в раменете стана непоносима и се видя принуден да слезе. Мурад не се подчиняваше, виеше шия, вдигаше се ту на предни крака, ту хвърляше къчове. Устата му беше твърда, главата навирена. Тръстът приличаше на многобалово явление, галопът на експрес.
Размениха конете и продължиха. Удоволствието от ездата се беше „разминало“ във физически болки и, въпреки че Атаман не му прави въртели, пред „Пролет-пролет“ слезе грохнал от умора.
Юлия, жената на кръчмаря беше зад тезгяха. Пиеше мляко, като се вгледа, позна специфичния цвят на пресечената мастика. Кръчмата беше празна, като се изключи единствения циганин, седнал в дъното до печката.
— Здравей, Папаз! — поздрави Юлия. Погледът и мина по Асен, преди да зяпне от учудване. — Я, това е художникът? Къде се загуби, мръснико?
Асен се изчерви, но преди да реагира на похотливия й въпрос, циганинът скочи и с пъргава крачка приближи към тях. Беше стриган до кожа и с костюм от турскосин плат.
— Ти ли рисува стария? — попита гърлен, остър глас и Асен разбра, че говори със Стоян Бубов Яшаров.
— Да — отговори Дометиан.
— Залепил си всичко на картината — душа, сила… — каза циганинът. — Той умря!
— Глупости! — Дометиан хвана под ръка Асен и го поведе. — Баща ти беше стар. Бог го повика при себе си.
— Не се бъркай, Папаз!
Ръката на Дометиан се напрегна.
— Този човек — каза монахът и го посочи — направи завинаги жив баща ти. Вместо да му благодариш, ти си тръгнал да правиш свади! Засрами се, Яшаров!
Циганинът им препречи пътя.
— Казах, не се бъркай, Папаз! — под масата се вдигна куче. Беше без порода, с тъпа муцуна, но диво и с жестокия израз на господаря си. Прекоси лениво кръчмата и застана до Стоян Бубов Яшаров.