— Този човек е мой гост! Беше приятел на Буба. Ако старецът беше жив, нямаше да позволи да го обиждаш! Махни се, докато ти говоря с добро!
— Няма да ме уплашиш, Папаз! Върви си по пътя, преди да съм насъскал Учо!
Дометиан се пресегна, хвана го за реверите, но циганинът стовари тежката си глава в носа му и го срина на пода. Секунда-две… След това Яшаров изсвири с пръсти, отвори с шут вратата и се разкрещя на цигански. Асен се наведе да вдигне монаха, но Учо се хвърли и го събори на пода. Докато се мъчеше да се освободи от кучето, кръчмата се пълнеше. Асен видя Айказ, Саздо, някоя и друга позната физиономия, но болшинството бяха диви и абсолютно непознати екземпляри. Стоян Бубов Яшаров се разпореждаше по ромски. Едноок циганин с плоскодънна шапка вдигна Дометиан, сложи го да седне на стол и с шамари го върна в съзнание. По заповед на Яшаров извиха ръцете и стъпиха на краката му. Асен беше започнал да се забавлява. Мимикрията на циганите не предвещаваше нищо добро. Дометиан се опитваше да обърше разкървавения си нос в расото. Млад циганин привързваше кръста му за стола. Оковаха го. Обръчът около Асен беше достатъчно плътен, за да не може да мръдне. Не мърдаха и другите цигани, които смяташе добронамерени към него. Яшаров беше над всякакви уговорки и никои не мислеше да му се съпротивлява. Командваше непрекъснато, засега на цигански.
Асен го разгледа. Имаше масивна глава, забита в къс врат, мощно тяло без талия, дълги крака. Беше мургав, но със сини очи и меки детински устни. В бръснатата му до кожа глава аленееше прясна рана, над лявото ухо един над друг личаха два триъгълни белега. Чувството за опасност идваше от напора на главата му, от напрегнатия му врат и от една жила на челото, която пулсираше нервно. Останалото изражение, овал, твърдост на очите — можеше дори да мине за невинно.
— Какво искаш? — Асен се чу да задава въпрос, но изненадата дойде от тона. Попита спокойно, дори иронично. — Кажи им да пуснат игумена! Що за простащина! Ако се оплача в милицията няма да си намерите място сто километра в диаметър!
— Мълчи! — извика Дометиан. — Стояне, искам да ти говоря!
— После, Папаз! Стой спокойно, на тебе никой няма нищо да ти направи!
Яшаров извади костур от джоба си и го отвори. Поиска нещо, Асен разбра смисъла на въпроса, когато в ръцете му блесна втори нож. „Дуел?“ — стана му смешно. Докато стихна шумът и докато установи, че кръгът около него се е разширил, Асен се забавляваше с тази мисъл. „Да можеха да ме видят отнякъде!“ Откъде и кой? Въпреки всичко нуждата от хората, които беше свикнал да нарича близки, бе останала.
Саздо донесе портрета на буба Яшар и го постави пред него.
— Ти ли нарисува баща ми? — попита Яшаров.
Асен кимна. „Слаба работа — откри с горест. — За сметка на приликата — никакъв живот, схематичност, механично полагане на тон, празен поглед, маниерно достолепие… Слаба работа.“, повтори наум той и каза:
— Да, аз.
— Ти си взел душата му и си я залепил тук. Сега аз ще взема твоята!
— Стояне!
— Почакай, Папаз! Ще говориш после! Да не се казвам Яшаров, ако не те накарам да млъкнеш! — циганинът се обърна към Асен. — Бил ли си се с нож?
— Не.
— Ще се научиш! Ще те убия пред него! — посочи картината.
Ножът се заби пред краката на Асен. Вибриращ, издаваше тона „ла“.
— Не съм се бил с нож. Няма да го взема! — каза Асен.
— Твоя работа! — Стоян подпря дръжката на костура на дланта си и тръгна към него.
— Ще те заколи! — изпищя Дометиан. — Вземи ножа!
Асен се подчини машинално и застана в гард, както виждаше, че постъпва циганинът.
— Леки крака! — крещеше Дометиан. — Стъпвай леко и нападай! Убиеш ли го, ще живееш!
Циганинът се усмихна. „Има меко лице!“ — помисли Асен.
— Гледай го в ръцете! — отново изкрещя игуменът.
Стоян Бубов Яшаров замахна. Асен отскочи и се подпря на тезгяха. Втората атака беше лъжлива. Ударът започна отдясно, но ножът прелетя пред очите на Асен и попадна в лявата ръка на циганина. Докато размахваше ръце в отбрана, острието го парна в реброто. Лявата му ръка докосна ухото на Яшаров и под ноктите му остана кожа. Отново възстановиха дистанция. Ножът беше разпрал бокса на сакото и беше заседнал в ребрата. Не го болеше, въпреки че коремът му се мокреше. Сините очи на циганина светеха бясно. Държеше се за ухото и псуваше. „Ще ме убие!“ — помисли Асен и се приготви за втората му атака. „Глупаво е да умра от ножа на тоя циганин!“
Сега виждаше по-добре, въпреки че кръвта му течеше и огънят започваше да се превръща в болка. Следващата схватка реши с шут. Когато Яшаров налетя, Асен се отхвърли от тезгяха, краката му попаднаха в гърдите на нападателя и го метнаха в тълпата.