— Не вярвам да откаже.
Асен беше донесъл някакъв роман и предпочиташе да се рови в него, отколкото да гадае двусмисленото мълчание на Мария.
— Ще опитам да поспя! — каза той.
— Ще мина по-късно…
— Недей! — почти извика. — Ако спя тази нощ, утре иде бъда здрав!
Мария стана. Очите й, които така лесно губеха цвета си, сега приличаха на тиня. За втори път Асен Москов откри изумен, че тази жена може да бъде и красива.
Станой не се върна на обяд. Дометиан отсъстваше. Беше се прибрал късно снощи и преди разсъмване беше излязъл на кон. Асен се въртя из манастира, опита се да въвлече Ласко в разговор, но клисарят беше стеснителен човек и понасяше болезнено любопитството му. Асен обядва сам, пи кафе… нито Кира, нито Мария се появиха. Към четири часа Дометиан се върна. Отокът на очите му се беше разширил, бялото беше в кръв, носът морав, а щеше да стане черно-син от вътрешните кръвоизливи.
— Намерих го! — каза игуменът. — Ако е жив, значи има господ!
— Кого сте намерили? — попита Асен.
— Яшаров!
Ето какво беше правил монахът в тези часове на отсъствие. Беше търсил циганина и беше го намерил. „Ако е жив, има господ!“
— Какво си направил? — изкрещя Асен. — Къде е?
— На Мелнера. Ако е жив, ще лежи в болница с месеци, ако не — аз в затвора! Предупредих да го вземат!
— Ти си луд! Защо? — Асен разклати монаха за раменете, но клещите на Дометиан се впиха в ръцете му и се освободиха.
— Не понасям унижения! — каза той и излезе.
Асен седна на нара. Пред очите му минаха като на лента последните двадесет и четири часа. Не беше за вярване, но те донесоха смъртна опасност за трима мъже, а поводът не беше повече от гордост. Асен Москов трескаво стегна багажа си и излезе от килията. Завари Мария пред шишетата с лакове.
— Лист и молив!
„Обади се в София!
После замина.
4
Бръкна машинално в пощенската кутия и едва вън, на улицата, си даде сметка, че пръстът му е напипал лист. Пребърка джобовете си за ключ, но трябваше да се качи отново на четвъртия етаж. Не водеше кореспонденция и беше загубил навика да го носи в себе си.
„Обаждам се от Париж. След Прага и Варшава като че ли бях подготвена за този град. Ходя по улиците, гледам филми, от осем до два съм заета в едно от ателиетата за експериментална мода. Получавам достатъчно пари, за да се чувствам независима, а това, изглежда, е всичко, което искам. Още не съм била в Лувър, в Дом де з’Енвалид, Парламента. Уморих се. От вкъщи пишат, че баща ми е зле. Страхувам се, че няма да го заваря. Ако имаш време драсни няколко реда. Живея у една вдовица на улица «Мадам дьо Савиние №9».
Асен се качи в колата и отиде в модната къща. След срещата с Молеров и стилистите (отложи срещата си с Борис Попов) седна да пише писмо на Адриана.
„Защо, дявол да го вземе, едва сега пращаш адреса си? Цяла година скиташ из Европа. Можех да те потърся и на двете места. Толкова неприятно ли би било, ако покажеш на мъжа си (макар и бивш) някоя и друга приятна кръчма из Варшава? Тази вечер ще ида у вас, а утре ще ти пиша цялата истина. Старият е болен, ще се заема с лекуването му. От време на време виждам брат ти. Чувам, че ходи с някаква красавица и едва издържа на разходите. Тук Лилда е единствената атракция! Видях афиш на Саша. През декември ще бъде в София. Моля те в следващото писмо (гледай да не бъде след три месеца) да споменеш мимоходом датата на завръщането си. Пиша ти от кабинета на «Диана», довечера, след като се върна от вашите ще ти напиша писмо с оплаквания.
Залепи плика, подписа го и повика прислужницата. Писмото трябваше да замине на секундата. Мисълта, че Адриана чака отговор, му се стори непоносима.
Борис го посрещна по пижама. Стаята беше в облаци дим. Попов живееше на булевард „Витоша“ и шумът на трафика го разболяваше. Асен отбори прозореца, поиска кафе и седна да чете експозицията:
„Пред нас са двата основни проекта — започваше уводът, — налага се да изберем единия и ако се спрем на по-добрия, да знаеш точно защо, с цялата отговорност на такова решение. София е древен град с млада, съвременна архитектура. Уважаемото жури не може да не си дава сметка, че фигурата, която ще избере и възложи за изработване, ще остане столетия на мястото си, ще грози или краси града. Предвид милионите очи, които ще запечатат спомена от тази работа, смятам за необходимо да изложа пред вас всички «за» и «против» предложените макети. Да започнем с проекта на колегите Андреев-Ванков. Изработен с вкус, монументален, чужд на детайла, с четири независими профила… за решението ще говорим по-късно. Единственото ми възражение е, че този монумент може да бъде поставен в градски парк, пред казарма или на входа на пристанище, без внушението да се промени или с нещо да се разнообрази ландшафтът. Фигурите са бойки, дрехите ортодоксални и в символа си, събуждат по-скоро други асоциации. Аз бих нарекъл монумента «Дружба», «Поглед в бъдещето» или нещо подобно, бих го поставил пред гимназия с математическа ориентация, на автострада или където и да било, но в никакъв случай пред къща за мода. Съображенията: първо, модата е в детайла, а тук имаме скулптура в решение извън него, второ — модата е финес, друг вид светоусещане, тя гарнира нашето ежедневие, без да го определя, затова и пластично, и изобразително протестира срещу монументалността. Модата е менлива и нейния израз в никакъв случай не може да бъде гордо тържество. Трето и най-важно, във фигурите на професорите Андреев и Ванков откриваме един остарял, бих го нарекъл, изживян вкус, който считам за опасен със своята консервативност и пълна липса на съзвучие с времето. Маниерът, с който работят, беше присъщ на петдесетте години. Когато държавата стъпваше на крака, когато трябваше да даде дължимото на паднали герои. Тогава се наложиха крупните монументи, устремили поглед в простора. Вярващи в светлото бъдеще, горди в своята саможертва. Оттогава минаха много години. Една държава, която трябваше да събере кураж, самочувствие, сега изнася електронна техника на пазара, и ако тогава такава скулптура би била патриотична, сега е просто самохвална, несериозна и каквато искате още. Смятам за свой дълг да не допуснем агресивната безвкусица в живота си, да се опълчим срещу обезсмисляне на миналото, на славното минало — бих добавил. Ако такъв паметник се изпъчи пред една модна къща, аз ще схващам присъствието му като оскърбление към паметта на падналите герои като Шатаров или Петко Янев!“