— Ще се научи да има!
— Вместо Манолов можеше да поканиш някой от нас. Ивайло или мен! Тогава щяхме да делим по равно.
— Трябваха ми имена! — Асен го изгледа иронично — Кой от вас си въобразява, че тежи колкото Манолов?
— Както и да е. — Борис отвори вратата и тръгна след него. — Това ли е последната ти дума?
— Да! — Асен се извърна. — Помисли, преди да ме предадеш! Освен, че съдът ще бъде прекрасен спектакъл, ще поискам анкета на всичките ти доходи!
— Аз не съм предател!
— Предупреждавам те! — каза Асен и си отиде.
В шест часа позвъни у Луканови, родителите на Адриана. Завари ги в отчайващ „хал“. Старият беше на легло. Наближаваше осемдесет, беше се оженил твърде стар, Асен го помнеше все болен, не можеше да вдъхне респект у Велин, сина си, вироглав и алчен, а като че ли и достатъчно подъл, за да е опасен.
— Заповядай! — покани го Ана Луканова, майката на Адриана. — Ще полудея. Иван живее в някакъв свят от спомени — няма представа за реалността. Ада е далече, а с Велин ще станат страшни неща.
Иван Луканов не го позна и Асен не настоя да му припомня за себе си.
Не му предложиха кафе, коняк… а обикновено този дом беше гостоприемен. Даде си сметка колко са закъсали. Асен се почувства между свои. Щеше да предложи пари на Ана, но трябваше да намери подходящ начин, да се постарае да не я унижи и да й внуши да ги харчи разумно. Знаеше, че през август Адриана е изпратила пари, които майка й е използвала за ремонт. Беше повикала майстора и направила от външна, скрита електрическата инсталация на къщата.
— Къде е Велин? — попита Москов. От стаята му не се чуваше музика, доказателство, че го няма.
— Прави дългове! От двамата ми братя е взел по сто лева, а колко от непознати хора, нямам представа! Ходи с женена жена… возят се в някаква кола, посещават скъпи заведения… всичко това струва пари!
— Имам писмо от Адриана — каза Асен. — Сега ще ти оставя сто лева, а утре ще ти донеса още четиристотин. С едно условие, нито лев на Велин и никакви ремонти из къщата!
— Не мога да взема пари от теб!
— Това е награда на Адриана. Иска да ги използваш за себе си и за лекарства на баща й. Ремонтите ще отложиш до нейното връщане. Съгласна ли си?
— Какво да правя с Велин? И ти си бил на неговите години.
— Нека ме чака утре в четири и половина ще ти донеса парите! — Асен я целуна и си отиде.
Вечерта написа второ писмо до Адриана. Опита да нарисува достоверна картина на дома й, без да я плаши или принуди да съкрати престоя си във Франция. Съобщи й, че Министерството на леката промишленост е отпуснало награди на тяхно име и, че смята на части да я даде на майка й. Истината беше друга. Асен беше вложил в банката парите на Адриана и тя щеше да има право да ги тегли след завръщането си.
Вечерта прекара сам, в пълно спокойствие, помирен със себе си. Слуша музика, чете, седя пред прозореца, загледан в примигващия град, докато не откри, че е заспал пред очите му. Тогава легна. Въртя се до два часа, мисли за Адриана, пресмяташе бъдещите ходове на операцията Каров-Манолов и заспа, след като взе луминал и се зави през глава така, че да не чува дори шума от часовника си.
Велин го чакаше. Асен остави плика за Ана и влезе при него! Завари го да лежи заобиколен от списания, югославска порнография, магнетофонът гърмеше както винаги, този път се въртяха лигави немски мелодии. Не можеше да понася това момче от първия ден и невинаги се беше старал да крие отношението си.
— Здравей, зет! — излигави се Велин. — На какво дължа интереса към семплата си личност?
— На семплостта й! — каза Асен. — Как я караш?
— Без шум. Колаборирам на обществото да загине!
— И?
— Загива!
— Не съм забелязал! — Асен запали цигара, изключи магнетофона и седна. — Как слушаш тази помия?
— Арет! — викна Велин и скри глава под възглавницата. — Ако продължаваш така, ще попаднеш във вихър! Казвай какво те води в моя замък и „Кой от къде е“!
— Имай търпение! Кой курс има честта да те понася?
— За еит иърс-три хърдела! Други въпроси!
— Да! — Асен видя снимка над главата му, а когато се премести на леглото му, с усилие скри изненадата си. От портрета го гледаше Вера Манолова. — Какви дългове имаш?
— Никога не сме имали достатъчно сантиментални аберации за подобен въпрос!
— Въпреки това го задавам!
— Не получаваш отговор и отиваш по дяволите! Окей?
— Не се превземай. — Асен се върна на стола. — Ако не престанеш да се лигавиш, ще кажа на Вера, че всяко кафе, което си платил досега или ще платиш тепърва, е с пари, взети назаем, които майка ти не трябва да връща!