Велин скочи.
— Мръсен удар! — каза той. — Откъде познаваш Вера?
— За да не стане още по-мръсен, отговаряй на въпросите ми!
— Била ти е любовница?
— Наистина си семпла личност! — Асен разбра, че е взел аванс и че не бива да му позволява да навакса. — Чакам да оповестиш сумата.
— Около триста лева…
— Искам точната сума! Напиши на лист имената на хората и парите, които им дължиш!
— За да го покажеш на Вера?
— Ако се държиш прилично, ще запазя пълна дискретност!
Велин беше загубил кураж и не мислеше да се лигави. Още по-малко да се държи войнствено.
— Какви са условията?
— Аз ще покрия дълговете с пари на сестра ти, но ти няма да търсиш кредит повече!
— Тогава дай ми триста… не, триста и петдесет…
— На ръка нито стотинка! Ще дойда с теб по адресите! Ако си готов, да тръгваме, ако не, още сега ще потърся Вера!
— Ще те убия!
Асен се усмихна.
— За да не стигаме дотам, ставай и да тръгваме!
Асен Москов раздаде двеста и осемдесет лева на хора, които никога не беше виждал, и с които никога повече нямаше да се срещне. Позволи на Велин да пази самочувствието си и пред вратите на домовете му даваше необходимата сума. От двете по сто, които беше взел от братята на майка си, до унизително дребни суми като лев, два, дори и стотинки.
В понеделник под името Ангел Робев, псевдоним на редакцията, Ивайло Денев оповести участието на Каров-Манолов в конкурс „Диана“. Направи го със сензационен език. Авангардният живописец Васил Каров посягаше към монументалната работа и това не биваше да убегне от погледа на общественото мнение, напротив, вестникът призоваваше към овации. Подобен апотеоз бе направен и на архитект Манолов. В дълга поредица бяха изброени негови сгради и в коментара беше отбелязано: „Той е един от малкото млади архитекти, които създават новия облик на града!“
Вестник „Вечерни новини“ излезе с кратка бележка, в която, обявяваше художествено — творческия дуел Каров-Манолов и Андреев-Ванков. Редакцията заявяваше, че при конкурса ще се сблъскат два вкуса и две тенденции на съвременното развитие. Традиционната интерпретация и едно ново светоусещане, динамично и агресивно като всяка истина за времето.
В сряда Ангелина Делова помести обширна статия в „Литературен фронт“. Заедно с изглед от модната къща и с декларацията, че много обекти в столицата чакат своето естетическо допълнение, тя поздрави от страниците на литературния официоз организаторите на конкурса и изрази задоволството си, че към участие са провокирани такива млади светила като Каров и Манолов. Други имена не бяха споменати.
Модна къща „Диана“ се готвеше за зимна колекция! Бюджетът беше отпуснат, ателиетата привършваха моделите на конфекцията, на края на месеца щяха да бъдат готови за пробите.
Асен Москов си даваше сметка, че е негов ред да се представи с проекти за зимата. Беше започнал да се превръща в администратор и ръководството се изплъзваше от ръцете му. Не можеше да си позволи пасивност. Авторитетът на Мария Тренева и Ангел Стоянов растеше. Стиловата част падаше изцяло на техния гръб. Ателиетата по вътрешна архитектура се водеха от Виктор Симеонов, въпрос на инициатива от негова страна беше да се отдели или остане под егидата на модната къща.
Ангел Стоянов беше амбициозен, макар и плах човек. Познаваше работата като никой друг и само страхът го задържаше в зависимост. След конфликта с Киряков, Асен Москов се беше снабдил с достатъчно врагове както в средите на текстилците, така и сред ръководителите в министерството. Стоянов минаваше за човек на Киряков, въпреки че изпитваше ужас от това определение. Въпрос на дни беше да стигне до резонното заключение: „Асен Москов ръководи едно предприятие, което лежи на моите плещи!“ Тогава министерството можеше да реагира по няколко начина…
Художественият съвет беше насрочен за петнадесети март и беше много важно дотогава Асен да не загуби позицията си. Макар страхлив, в известен смисъл дори раболепен, Ангел Стоянов щеше да направи всичко възможно при смяна на ръководството да неутрализира всичките му козове.
Разпънал класьорите на френски и английски модни къщи, обзет от непоносима скука, Асен драскаше модели на дамски палта, кое от кое по-грозни. Нямаше никакви идеи. Смяташе фолклора за изчерпан, за преексплоатиран, за банализиран до смърт. Всякакви шевици му действаха като шамар. „Никакви национални сюжети не могат да ме спасят! — мислеше той легнал на пода в кабинета. — С мъжката колекция ще се справя криво-ляво, но дамската ще ме срине главоломно!“ Ако беше тук Адриана, този проблем щеше да отпадне от само себе си. Асен се загледа през прозореца, всеки ден животът доказваше незаменимостта на жена му. Ако беше тук да хвърли, макар и едно око, сигурността му щеше да се възвърне мигновено. Сега беше моментът да признае оскъдните си възможности.