Асен Москов скочи. Тялото му се тресеше като ударено от електричество.
„Аз съм идиот!“ На бегом отиде до бюрото, грабна лист и започна да съставя телеграма.
„Предлагам ти да моделираш дамската зимна колекция. Ако склониш Истерел да се подпише под скиците, ще ти платя като гастрол, във валута! Отговори веднага!“
Облече сакото си и заслиза, тичайки. Изпрати телеграмата бърза, препоръчана, светкавица, както можеше най-бързо, после се върна в модната къща. Облекчен и в блестящо настроение, Асен нарисува набързо жилетка шотландско каре, панталон с румънски джобове, с маншет и клош, сако с широк ревер и двойно закопчаване, леко пардесю тип тренчкот, балтон в строга английска линия, леко втален, дълъг до прасците и с шпиц до кръста. Смачка и хвърли в коша дамските си скици, но после ги извади и напъха по джобовете. Нямаше гаранция, че не претърсват кабинета. Ако моделите попаднеха в ръцете на Мария Тренева, щеше да има доказателство за безсилието му. За разлика от Ангел Стоянов тя беше жена с кураж и не криеше, че се счита експлоатирана.
Още в началото на есента Тренева поиска да й се възложи зимната колекция. Това беше безпрецедентна молба (обикновено всички се дърпаха от моделиране) и накара Асен да се замисли. Не, Мария нямаше да направи тази колекция. Така щеше да бъде по-спокоен и безбурно да докача художествения съвет. След това съдбата на къщата му беше безразлична.
Асен поиска кафе по телефона, заключи скиците в бюрото и се облегна на стола. От утре щеше да започне вариантите на сака, жилетки, балтони, днес просто можеше и нищо да не прави. Следобед щеше да отиде на последното есенно ревю за сезона, а след това и на коктейла, даван от министерството по този случай. След кафето щеше да се прибере в къщи, да се обръсне, да дремне час-два, да мине да вземе Ивайло (той щеше да пише за колекцията) и да го заведе в зала „Универсиада“, Васил Каров щеше да доведе жена си и Борис едва на коктейла.
Телефонът иззвъня. Асен направи знак на прислужничката да остави кафето, изчака я да излезе и вдигна слушалката.
— Търся директора на модна къща „Диана“ — каза приятен баритон.
— На телефона?
— Казвам се д-р Разсолков, от първа градска болница.
— Слушам ви.
— При нас постъпи вашата майка, Невена Москова. Търсих ви в къщи и на този телефон… Два дни не мога да ви открия.
— Бях извън града — каза Асен. — Има ли нещо сериозно?
— Все още не знаем. В момента правим изследвания. Ще ви помоля да дойдете.
— Разбира се! — Асен се надигна от стола. — След две минути мога да бъда при вас.
— Чакам ви — каза д-р Разсолков.
От смъртта на баща си не беше влизал в болница. Посрещна го млад мъж, не по-възрастен от него, строен и контешки елегантен. Имаше нещо напрегнато — сериозно във вида му и Асен не го хареса.
— Вие сте мъж — каза Разсолков. — Няма да крия от вас. Има опасения за канцер. Засега недоказани, но рентгеновите снимки дават доста добра картина на стомаха. Червата са в ред, остава другото…
— Какво значи канцер?
— Рак! — Разсолков сви вежди. Струваше му се задължително да се знае този термин. — Преди да се докаже диагнозата, не бива да я афиширам, но на вас ще кажа. За мен съществува действащ канцер в надбъбречната жлеза. Остава да я отворим и да видим до каква степен е метастазирал. Ако заразата е локална, има шансове, ако не — не. В два часа ще я подложим на операция. Разбирате какво искам да ви кажа?
— Напълно!
— Без ваше съгласие няма да прибягна до хирургическа интервенция.
Асен извади носна кърпа и избърса челото си. Не знаеше как да нарича това, което чувства. Ужасът се приближаваше до любопитството, изумлението до някакъв гъдел.
— Не разбирам нищо — измънка той. — Ако трябва да я оперирате, ще я оперирате, разбира се! Говорихте ли с нея?
— Опитах да я излъжа. Казах й, че има начало на перитонит… Не повярва! Убедена е, че е рак. Искате ли да я видите?
— Да! — Асен скочи и тръгна след Разсолков. Качиха се на следващия етаж. В стая номер пет лежеше майка му.
— Обадете ми се, преди да тръгнете! — Разсолков го остави.
— Добър ден, моето момче.
Освен Москова в стаята имаше още две жени, значително по-млади от нея.
— Не очаквах да те намеря тук! — Асен се наведе и целуна ръката й. — Докторът каза, че ако не те били открили навреме, перитонитът щял да се развие и… тогава нищо не се знаело!