— Добре, че ме откриха навреме! — каза Москова. Стори му се, че чува ирония. — Нищо, скоро ще бъда добре. Ти как си?
— Остави! Добре… Чувстваш ли някакви болки?
— Не. — Москова се надигна и застана на лакът. — Отначало имах тежест в стомаха, сега не усещам нищо. Да те запозная с тези приятни жени! Това е синът ми Асен — почти извика Невена. — Говорих ви за него. Той е художник… Бяха много мили с мен. Посрещнаха ме, дадоха ми плодове… Би ли могъл да ми купиш няколко лимона?
— Разбира се! Веднага ще ида!
— Не сега, постой малко! Може да идваш понякога. Не на свиждания! Идвай в неделя към три и половина! Свиждането трае от два до четири!
— Какво да купя? — Асен стана и се огледа. Искаше да види какво има по шкафовете на другите болни. Нямаше нищо, провизиите държаха в чекмеджетата. — Плодове, сокове?
— Няколко лимона, нищо друго!
Асен паркира пред плодовия магазин на „Раковски“, купи банани, лимони, портокали, ябълки, от всички видове нектари, швепс… Върна се с огромни пакети. Завари Невена легнала по гръб, затворила очи. Изправи се и лицето й се сгърчи. Докато нареждаше пакетите и показваше съдържанието им, Асен видя, че количеството е направило впечатление на жените. Това не убягна на майка му.
— Синът ми е богат човек! — каза дрезгаво, с нотка на злоба. — Печели от мода! Българската мода е в негови ръце! Ако обувките са грозни, ако десените са три или пет, той е виновен, но това не му пречи да купи целия магазин за плодове!
— Жестока си! — каза Асен и се опита да се усмихне. — Ще предложиш и на тези мили жени!
— Да! — Москова не промени нито тона, нито гримасата. — Ще изядем всичко заедно, като в комуна! — отново се обърна на гръб и загледа тавана. — Седни тук! — посочи перваза и когато застанаха очи в очи, попит — Какво ти каза д-р Разсолков?
— Била си пред перитонит! — излъга Асен, но му се стори, че го е направил убедително.
— Закълни се!
— Честна дума!
— Не така!
— Знаеш, че не съм християнин.
— Както и да е! — Москова махна с ръка. — Ако искат съгласието ти за операция, дай го!
Асен кимна. Мълчаха известно време. Напрежението й спадна, опита да се усмихне.
— Имаш ли известия от Адриана?
— В Париж е.
— Пишете ли си?
— Понякога…
— Ако е възможно, съберете се, животът на самотника е пустиня!
— Ще помисля — Асен опита да сложи ръката си върху нейната, но Невена я изтегли и затвори очи.
— Сега ме остави! — каза го глухо, ако не я виждаше, не би познал гласа й. — Уморих се! Благодаря за плодовете.
— Как ви се видя? — попита Разсолков.
— Уморена, изплашена! Не! Не изплашена, по-скоро унизена. Никога не е напускала дома си, още по-малко, за да постъпи в болница. Изглежда добре. Не я боли нищо. Поиска лимони, от тях й разминавала тежестта в стомаха. Говори свързано. Видя ми се напълно нормална! Тя е странен човек, особена, искам да кажа! Най-важното е, че не я боли и жените в стаята са приятни!
Разсолков наведе глава и дълго гледа в пода, но когато я вдигна, очите му пронизваха като лазери.
— Вие сте син на лекар и ще ви кажа истината! Майка ви има болки! Поддържаме я с морфин!
В първия момент се усмихна недоверчиво, но очите на хирурга минаха през неговите и го удариха в тила.
— Не е възможно.
— Приготвих декларацията. Ако я подпишете, ще я оперирам в два часа.
Москов пребърка механично джобовете си. Намери писалка и завъртя подписа си под някакъв текст. Не виждаше нищо.
— Има ли надежда, докторе?
— Кана галилейска! — Разсолков посочи небето. — Може да се случи чудо! Ще ви отговоря довечера.
Асен не отиде на ревюто. Преседя пред операционната тридесет и пет минути. Операцията беше твърде кратка. Преди Разсолков излязоха асистентите му. „Къде се дяна, дявол да го вземе?“ — кипеше Асен, когато видя да се задава. Разсолков остана няколко секунди при групата си, после се отдели и тръгна към него.
— Отворих я — каза той. — Диагнозата ми се потвърди. Метастазите са обхванали черния дроб и червата. Утре ще можете да я видите за последен път. Други ден, най-късно след три дни, ще изпадне в кома, след това ще дойде краят.
Асен отключи вартбурга и седна. Беше три без десет. Ревюто беше към края си, след това щеше да започне коктейла. Там щеше да се смеси с хората и да избегне срива, който пълзеше по вените му.
5
Щеше да види майка си за последен път. Бяха й поставили система, щяха да й инжектират морфин и когато болката се отдръпне в тялото, да го повикат. Асен Москов пушеше в чакалнята и чакаше знака на сестрата. Разсолков си беше отишъл. „Нищо не мога да направя!“ — беше казал той и Асен беше склонен да му вярва. Доверието беше естествена черта в него и ако с годините разви скептицизъм, той беше повърхностен и същността му се съпротивляваше срещу него.