На времето, когато беше дете и майка му го водеше да гледа влаковете на Подуенската гара, Асен приемаше на доверие всичките й обяснения на нескончаемите му въпроси. Локомотивът беше дълга змия, наказана от господа да върви в коридор, фаровете бяха очите й, парата — дъхът й, осите на колелата — веригите, в които е окована. Влаковете бяха добри, лоши, много лоши и ужасни. Ако маневрираше локомотив без вагони, Невена казваше, че наказанието му е свършило и отива при бог да го освободи от веригите. Ако композицията е пътническа, значи наказанието ще свърши скоро. Змията се е поправила и мъдрият старец й е поверил хора, за да я изпита. Ако композицията е товарна, наказанието зависи от броя на вагоните. Колкото по-дълъг беше един влак, толкова по-ужасен му се струваше. Асен изпитваше сладък страх и непреодолимо влечение към гарите до деня, в който се научи да чете. Между многото детски книжки му попадна една, в която се разказваше за влакове. Разбра истината, без да изживее драмата на лъжата. Прие истината, отмина приказките за наказаните змии и започна да гледа локомотивите като част от цивилизацията.
Няколко месеца по-късно Асен оспори съществуването на бога в един разговор с баба си, покойница преди повече от двадесет години. Тогава доказа с непоколебимата си детска логика, че няма господ, че небето е въздух с облаци, които се образуват от изпаренията на морета и реки, и че на Слънцето не би могъл да живее бог, понеже не би издържал и миг на огромната му температура. На другия ден Москова знаеше този разговор.
— Ти безбожник ли си? — попита тя.
— Да.
След като издържа на погледа й, в онези години Асен все още не познаваше нюансите на очите й, Невена го хвана за ръка и го заведе в една работилница, където едър мъж с космати ръце люлееше дъска с формата на кабинетно преспапие в ужасяващо големи размери върху дъска, вдлъбната в същия профил. Между двете форми подбити стоманени зъбци разкъсваха някаква материя.
— Знаеш ли какво е това? — попита тя. — Така постъпват с децата, които се отричат от бога.
Асен изпита ужас, до вечерта вдигна температура, загуби говора си и го възвърна едва когато започна да бълнува „мелачката за деца“. След тази демонстрация на въпроса „Вярваш ли в бог?“ смяташе за по-умно да отговаря „Да!“ до онзи момент, когато почувства сигурност в истината.
Години по-късно, беше излязъл от казармата, когато в двора на една селска къща видя същата машина. Изпита неприязън към майка си. Въображението му беше склонно да вярва, че такава машина не съществува, че той си я е измислил в пристъп на висока температура и че тя е кошмар само на един буден сън. Оказа се, че тази машина се нарича дарак и служи за развлачване на вълна.
В отделенията Асен Москов заболя от скарлатина и четиридесет дни прекара в инфекциозната болница. Баща му идваше да го вижда всеки ден, носеше му компот от зимни круши (оттогава Асен не сложи в устата си този плод), питаше го как се чувства и си отиваше. Москов беше сух мъж и физически, и духовно. Години по-късно Асен щеше да си даде сметка, че е жертва на амбиции и бездарност, но тогава го мислеше за лош и избягваше да се мярка пред очите му. След смъртта му намери документи, опити за научни трудове, псевдохипотези и мистични постановки, доказателства, че в главата му е настъпил мегаломански ад значително по-рано, отколкото изглеждаше, и че ако баща му е намразил света, това е била закономерна реакция срещу презрението, което е срещал.
След болницата, Асен завари майка си в хола на старата къща. Огледа го изпитателно и заяви, че докато не го заглади, не може да го показва никъде. Охранването започва веднага. Асен изяде чиния бульон, порция агнешко фрикасе, но от желираната пача му се догади и отказа да се докосне до нея. Тогава Москова го взе за ръка и го заведе на тавана. В общия мрак, паяжини, пробягващи мишки Асен видя светлина, която озари лицето на някакъв човек с мустаци и свирепо изражение. Беше със сабя в ръка, в покрит с ордени мундир. Възседнал озъбен кон. Асен седя сам десетина секунди, след това се свлече на пода. Беше загубил съзнание. Когато дойде време да напущат къщата и да се преместват в апартамента, баща му го изпрати на тавана да прибере вещите, които смята за нужни. Бяха минали много години и Асен беше забравил за портрета. За да вижда по-добре, му се наложи да открехне капандурата на покрива. Лъч светлина се промъкна през лененото платно и озари лицето на дядо му, Асен Москов, генерал от Балканската война, щурмувал с конницата източните укрепления на Одрин. Тогава се възстанови старата жестокост на майка му, която беше отдавал на фантазия и отново на температурата.