— Можете да влезете! — сестрата прекъсна потока на мисълта му и Асен пристъпи в стаята.
— Ела, ела! — каза бодрият глас на майка му. — Още съм жива!
— Защо още? — попита Асен. Мракът на спомените беше останал в настроението му и той го внесе в стаята. Имаше само едно легло. Когато се огледа, Невена се изсмя нервно:
— Това е изолатор! Отделят безнадеждните случаи.
Асен приседна до нея.
— Как мина операцията?
— Нормално… умирам. Не го правя трагедия. Умирам без съжаление. Какво ти каза Разсолков?
— Имаш известни смущения в червата. Оттам идват болките!
— Остави тези лъжи. Имам ли метастази, или не?
— Имаш — отговори Асен. Направи го машинално и не съжали. Истината щеше да го освободи от допълнителния тормоз на очите й.
— Колко дни още? — Москова опита да издържи, но думите му бяха удар и я довършиха.
— Ще те лекуват… Говори за чудо… казва „Кана галилейска“. Може да живееш още дълги години!
— Не! Въпрос на часове! Днес, утре… Имам една молба! Закълни се, че ще я изпълниш!
— Стига да е възможно.
— Искам да изгориш всички писма, които се намират в малкия секретар. Това е лична кореспонденция… Закълни се!
— Кълна се!
— Ти си наследник на баща си. Документите са в бюрото му. Ще трябва да уредиш прехвърлянето и да влезеш във владение. Друго… нямам какво да ти кажа! Погреби ме при баща ти, ако е възможно, поддържай гробовете. С една плоча ще решиш всичките си проблеми. Твоя работа! Сега ме целуни и не идвай повече. Искам да спя.
„Иди целуни баща си! — беше казала преди години. — Няма да доживее до утре.“ „Тя е жестока, жестока!“ — изплака тогава той, но сега я виждаше по същия начин да се отнася към себе си и напусна стаята втрещен и изпълнен с уважение.
И втората прогноза на д-р Разсолков се сбъдна. Още същата вечер Невена Москова изпадна в кома. Когато на сутринта й занесе пликове с плодове, вече нямаше нужда от нищо. Асен Москов предупреди в модната къща, че ще отсъства ден-два, и седна пред телефона да чака известие от болницата. Опита да чете, няколко пъти започва писмо до Адриана, но се увличаше, започваше да говори за бъдещето и счете, че в този момент това само по себе си обижда майка му, пътница в небитието. Следобедните часове прекара мудно, вечерта гледа телевизия и не легна, докато не загасиха парното и не замръзна в стола.
Невена Москова живя още три дни. На дванадесети ноември към пет часа Асен стана да отвори вратата и застана лице в лице с Акела.
— Търсих те в „къщата“ — каза професорът и влезе, без разрешение. Беше с кожух, бял като косата му, и шал, преметнат през устата. — Майка ти била закъсала? Истина ли е, или бягаш от работа, да кроиш пъклени планове?
— Всеки момент чакам да ме известят за смъртта й.
— Съжалявам! — Акела се съблече, подаде му кожуха и седна. — Картини от Каров? Дълго мислех какъв дом ти е създала Адриана. Представях си легло в златна паяжина — засмя се и се задави. Кашля известно време, възстанови сериозния си вид, кръстоса крака. — Няма ли да почерпиш професора си?
Асен извади бутилка „Плиска“, чаши и седна срещу него. Сега, когато Адриана отсъстваше, когато майка му беше на смъртно легло и самият той се мислеше за отчаян, присъствието на Акела му подейства добре.
— Как се сети за мен? — попита той.
— Добре знаеш защо съм се сетил за тебе!
В името на истината Асен „се сети“ едва сега.
— Не те разбирам.
— Наистина?
— Сериозно говоря! — Асен знаеше, че трябва да запази апатията, която и без това го беше налегнала тези дни, и да я направи тон в разговора. — Нямам представа!
— Малкият, много дързък си станал! Крадеш любовницата на професора си, изхвърляш благодетеля си като вмирисана риба, а сега се опитваш да грабнеш под носа ми сто хиляди лева! Докога, мислиш, че ще те търпя?
— Ако още един път наречеш Адриана… Ще те изхвърля… Как беше, като…
— Добре! — Акела махна с ръка. — Какво ще кажеш за Киряков? Не твърдя, че мястото му е там, но ти доказа каква змия е крил в пазвата си!
— Това не е твоя работа!
— Както и да е! — Акела се развика и Асен му направи знак да снижи тембъра. — Какъв е този колектив Каров-Манолов? Кой от двамата галфони щеше да се сети да се комплектува така и кой, по дяволите, може да им организира пресата, ако не ти?
— Надценяваш ме.
— Напротив! Твърде дълго те подценявах! С подлец като тебе човек е принуден да се отнася сериозно!
— Акела!