— Не ме наричай така!
— Ще те наричам както искам! Ако не се държиш прилично, ще ме принудиш да те изхвърля! Кажи какво искаш, но без крясъци. Ако прехвърлиш мярката, сърди се на себе си!
Акела развиваше начало на Паркинсон, спуканите капиляри на носа му бяха наложили цвета си, а очите, които някога бяха сини, сега сивееха тъжно. „Труп! — помисли Асен. — Не му го казват от учтивост!“
— Кажи ми цената.
— Каква цена?
— Спести ми мъката да говоря с обстоятелствени изречения!
— Изглежда, ще се наложи!
Сега сивите очи бяха бесни.
— Какъв хонорар ще получиш, ако Каров-Манолов спечелят конкурса? Аз давам пет бона отгоре!
Асен се насили, но успя да имитира смях и да го доведе до границата на достоверното.
— Губиш си бремето.
— Седем и нито сантим повече?
— Престани, обиждаш ме!
— Не мога повече! Имам страшни разходи. Двадесет бона ще отидат за сграфитото, наех студенти… толкова около отливката, други… не мога да ги сметна, по градинската украса! Ванков е стиснат като менгеме… Поддържам млада жена… Ако не ми възложат този проект, ще вляза в затвора за дългове…
— Това не зависи от мене.
— Ако разтуриш групата, оставам без конкуренция!
— Нито мога да създам, нито да разтурям група! Аз имам глас в съвета и ще гласувам по съвест. Ако искаш да купуваш, трябва да започнеш с гласовете.
— Твоите думи са гаранция, че изобщо не трябва да се занимавам със съвета. Научих се да разгадавам ходовете ти! Да си стиснем ръцете и да забравим конфликта, а?
— Да го направим, но не виждам ползата ти!
— Ще умреш от глад, момче! — Акела се опита да разиграе мощ, но не му се отдаде и Асен се усмихна снизходително. — Не си играй с професор Андреев! Който се е опитал, си е счупил ноктите!
— Да се разберем така! — Асен вдигна чашата. — Ти няма да ме заплашваш, аз няма да си играя с теб! Кажи нещо за себе си!
— „Да говориш за себе си е омразно!“ — казал го е Паскал. Искам гаранция, че Каров-Манолов пропадат. Все пак това са седем хиляди лева! Виждал ли си толкова пари накуп?
— Не! — Асен стана. — Обиждаш ме и съм принуден да те помоля да напуснеш!
— Стига! Дявол, обидил се! А аз! Акела как се чувства? Помисли за мен! Така не бутат дори и в рая! Да или не?
— Не!
— Моля те бе, Асене! Бъди човек! За какво са му на Васил сто бона? Какво ще прави с тях, въшкарят му с въшкар? Нека си гледа картините! Кажи „да“ и да пием следващите чаши.
— Не!
Акела скочи толкова бързо, колкото му позволяваха годините.
— Още един път „не“ и умираш от глад! Затварям ти всички входове! Към модата се върви през академичния съвет! Сега там не можеш да разчиташ дори на Киряков!
— Не! — Асен донесе кожуха и го хвърли в ръцете му. Акела тръгна към вратата.
— Помисли! — каза той, но беше овладял тембъра си и не мислеше да се заканва. — Знаеш къде да ме намериш.
От кухненския балкон Асен Москов се загледа в двора. Видя един добре организиран свят и изпита носталгия по манастира. Охранени котки дебнеха гълъби и врабчета, краката бяха подготвени за скок, но птиците бяха на недостъпна височина и в двора цареше идеална хармония.
Невена Москова живя и на следващия ден, тринадесети ноември. По лицето й се появиха тъмнокафяви петна „сигна мортис“ и Разсолков обяви края.
— Въпрос на часове! — каза той.
Асен преседя в болницата цяла сутрин. Прочете всички здравни списания и си откри симптоми на половината болести. Лявата му ръка изтръпваше — признак на сърдечна слабост, черният дроб се подаваше под ребрената дъга. Чувстваше болки във върховете на белите дробове. Хвърли списанията, остави телефона си на сестрата и се прибра в къщи. Натисна го очакване на смъртта, в обременената му глава притичваха спомени, блъскаха се дати, събития. Умираше най-близкият му човек, жената, от чиято утроба започваше обърканият му път. След час, два, а може би по-малко щеше да скъса най-здравата нишка в живота си и откриваше с тъга, че такава връзка не е съществувала, че е респектиран единствено от смъртта, че изпитва любопитство пред предстоящото пълно освобождение. От утре щеше да бъде човек извън сантименталния свят на семейството. Щеше ли да му липсва майка му? Липсваше ли баща му, когато стотина непознати вървяха след ковчега му? Не! Асен Москов беше подготвен от рано да понася промените и ако не беше миризмата на липса, можеше да каже, че самотата е единственото състояние със смисъл. През нея течеше по-ясно лудата вода на времето…
Вера Манолова дойде в четири часа.
— Вие сте интригант и клюкар! — каза тя.
— Защо? — Асен й предложи стол.
— Не е ваша работа животът на Велин! Още по-малко моят! Какви стихове пиша, чии картини гледам, на кого съм била любовница, това засяга само мен! Вие сте бездарник и лумпен!