Асен надигна коняка (чашите, които употребиха с Акела, все още бяха на масата).
— Свършихте ли?
— Да!
— Ще имам предвид думите ви! Можете да си вървите!
— Само това?
— Какво очаквате?
— Да се защитите.
— Моля ви да си отидете.
— След като признаете, че не сте мъж и че навирате проклетия си нос, където не ви е работа!
— Признавам. Не ми се сърдете, но няма да ви изпратя!
— Вие ме гоните!
— Не правете трагедии… и кажете на оня глупак… Нищо не му казвайте. Довиждане.
Вера се пресегна, грабна бутилката и отпи мъжка глътка.
— Не мога да допусна, че се занимавате с такава гадост! Ако не бях се уверила лично, не бих повярвала и на господ!
— Имам свои грижи и пет пари не давам какво мислите за мен!
Вера не изглеждаше обидена.
— Странен тип сте, дявол да ви вземе! Оставяте впечатление на ухажор, измъквате се в последния момент, търкаляте се в леглото с манекенките си, плащате чужди дългове, изглеждате мъж, а се държите като, като клюкар!
Асен се почувства поласкан от думите й. Без да иска и без да си дава сметка. В този момент му беше приятно, че го оценяват, макар и не по много ласкав начин. Връхлетя го суета, излита сладострастно удоволствие, от душата му изплува нарцисът и изби на лицето му.
— Така и така дрънкате повече, отколкото трябва, поне кажете каква клюка съм направил? — без да съзнава, беше тръгнал на защита на „мъжа“ в себе си и нищо не можеше да го върне. Почувства се оживен и положи усилия да не изглежда общителен. Щеше да задава въпроси, да се оправдава, но мързеливо и незаинтересовано, това щеше да предизвика нужния ефект и от дома му щеше да излезе жена, объркана от думи и унижена от апатията, която е предизвикала.
— Какво сте наговорили на Велин за Васил Каров?
— Аз? — Асен се усмихна презрително. — Това ли било? Трябваше да се сетя!
— Ще отговорите ли?
— Мислех, че афектът ви е сериозен, че е предизвикан от истинска интрига… Добре, запомнете! Никога не съм споменавал името на Васил пред онзи…
— Доизкажете се!
— Няма смисъл.
— Не ви вярвам!
— Намерете го. Ако потвърди обвинението, ще скоча от прозореца…
— Добре, тогава защо платихте дълговете му?
— За да не го прави майка му. Аз имам пари, тя не.
— Защо се интересувате от майка му, нали…
— Това не е ваша работа! — Асен беше сравнително кадърен симулант и доста сръчно възпроизведе бяс на лицето си.
— Извинете! — Вера посегна втори път към бутилката, но Асен я затисна с длан, стана и донесе чаши. Пиха мълчаливо. Вера — облечена в коженото си палто, Асен разхлабил възела на връзката, но със сако и готов всеки момент да излезе. Погледът и омекваше, сега не седеше на края на стола, намести се, кръстоса крака.
— Кажете нещо за себе си — проговори Вера, след като счете паузата за достатъчна. — Още ли показвате чужди картини?
Асен кимна.
— Престанах да пиша стихове. Занесох ги на един редактор. Оказа се, че съм подражавала ту на един, ту на друг поет…
— Ако бяхте спала с него, нямаше да обърне внимание на тази маловажна подробност.
— Прекалявате!
Асен се усмихна.
— Правите впечатление на прямо момиче. Реших, че предпочитате истината.
— Предпочитам я! — каза Вера, но толкова наивно, че Асен веднага загуби интерес към разговора. Огледа я още веднъж имаше красиви крака, а бюстът й респектиращо се вълнуваше под палтото.
— Ако не си отидете веднага, ще ви замъкна в леглото! — каза Асен.
— Наистина прекалявате!
— Предупреждавам ви!
— Искате да си измиете очите? За тогава?
— Цял месец не съм бил с жена. На моята възраст това се отразява на нервите.
— Асен Москов!
— Кажете?
„Трябва да го направи бавно, съсредоточено, да я хипнотизирам. Питон и заек!“ — това трябва да бъдем ние след няколко секунди. Асен загаси фаса. Допи чашата и стана. Вера скочи и отстъпи инстинктивно. Зад нея беше стената. Спря я. Асен разкопча кожуха и я прегърна през кръста. Гледаха се известно време, след което Вера прехвърли ръцете си през врата му и го целуна. Последва една от най-нелепите сцени в живота му…
Асен изчака Вера да се измие и влезе в банята. Беше под душа, когато иззвъня телефонът. Спря водата, излезе от ваната, наметна хавлията и влезе в хола. Завари Вера с изхвръкнали от ужас очи и ръка на устата. „От болницата!“ — Асен разбра кой го търси и какъв е поводът.
— Да? — каза той.
— Говори д-р Разсолков — чу познатия глас на лекаря.
— Да?
— Свърши се.
— Кога?
— Току-що.
— Аутопсията потвърди ли диагнозата ви?