— Не е завършена още. Бихте ли дошъл? Трябва да се уредят неприятни формалности.
— Идвам — каза Асен и затвори телефона.
Беше забравил Вера. Отпи глътка коняк, свали наметнатата хавлия и я облече. Тогава видя лицето й.
— Вие сте звяр! — изплака тя.
Асен вдигна палтото й, подаде й го, прехвърли около врата и каишката на чантата, впи пръсти в лакътя й и я повлече. Изведе я на площадката и ритна вратата след нея. В хола се върна куцайки, палецът му кървеше, боляха го всички пръсти. Тогава се сети, че Вера Манолова нямаше откъде да знае, че е чакал тази смърт и е навикнал с мисълта за нея. Друга подробност го вбеси, направи смъртта нелепа, придаде й несериозност. Невена Москова беше починала на тринадесети ноември.
Асен Москов погреба майка си. Церемонията беше насрочена за два часа. Щяха да я донесат в закован ковчег, да я опеят по християнски и да я спуснат в гроба, до баща му. Аутопсията потвърди диагнозата на Разсолков, рак с метастази по всички вътрешни органи, но в последния момент беше развила хепатит и от инфекциозната болница бяха забранили поклонение пред отворен ковчег. Облечен в черен костюм, сложил креп на ревера, Асен отиде на гробищата.
Беше чакал десетина минути, когато донесоха ковчега. Поиска веднага да го занесат в църквата, но се оказа, че и тук трябва да чака ред. В следващия час тялото остана в дома на покойниците. Асен седна до ковчега. От другите килии долитаха ридания, викове на жени, пресипнал мъжки глас потискаше едва-едва напираща мъка. Заслуша се. Наближаваше два, щеше да му се наложи да прекара още половин час на това ужасно място.
Тогава започнаха да идват хората. Не очакваше никого. Беше напечатал няколко некролога и ги беше разлепил в квартала. Искаше да я погребе тихо, да се прости с майка си, доколкото това беше възможно, да се напие и да спи. Първа се появи някаква съкооператорка. Беше възрастна и болна. Остави цветя върху ковчега, целуна го и се разплака. „Можеше и без това!“ — сложи я да седне и се приготви да слуша напевното й скимтене. „Ще изтърпя някак!“ — помисли Асен, няколко мига преди да потече тълпата. Целият моден център, ателиетата на „Диана“, управлението по текстил и мода, колеги от Съюза на художниците, представители на министерството… Обзе го истерия. Попадаше от ръце в ръце, целуваха го непознати или бегло познати хора. Майката на Адриана намокри лицето му, Ивайло се разхълца в прегръдките му. Плах поглед у Велин, двусмислен у Вера. Ласкав у Владо Матев, парадно тържествен у Акела. Тези хора му късаха нервите. Вдигнаха ковчега на ръце, занесоха го в църквата, а оттам на гроба. Виолета, годеницата на покойния Виктор, целуна ковчега и даде тон на истерична спазма. Асен почувства сълзи на върха на гърлото. Беше късно да ги глътне. За момент се огледа, но видя сълзи в очите на Лилда, на Ивайло, на архитект Манолов и се отпусна. Следващият половин час мина без спомени. Потисканите му нерви изиграха мръсна шега. Асен се бори със спазмите, докато можеше, след това падна „черно перде“ и го отнесе. Свести се с разкопчана риза, заобиколен от приятели… Кой знае защо, обичаше всички. Започна да ги целува. Беше забравил причината на нервния си шок и мина време, преди да си го припомни. Едва във вартбурга, шофираше Ивайло, начело на дълга колона коли, които отиваха в бащиния му дом. Асен дойде на себе си и каза:
— Тези хора… Днес те ми показаха, че не съм сам!
По-късно оцени изказването си като инфантилно. Траурната визита започна спонтанно и се изроди в напиване. Гостите му бяха накупили водка, коняци, вина, отваряха консерви, мажеха масло върху филии, ровеха из долапи и чекмеджета, вадеха чаши, чинии, неизползвани с десетилетия, вдигаха тостове ту „за бог да прости“, ту „за здравето на домакина“.
— Обичам те! — каза Акела. — Трябваше да минат години, за да го разбера. Ако вземеш парите, които ти предлагам, ще направиш от този дом бонбониера.
Вера също намери начин да се доближи до него.
— Три месеца загубих с Велин! — каза тя.
Асен се напи безпаметно и повтори припадъка. Събуди се заспал по корем на едно канапе, вкочанен от студ и изгарящ от жажда. Лапна чучура и не го пусна, докато подливащата вода не стигна до пъпа му. Върна се в хола и се огледа. По земята имаше счупени чинии, фасове, разсипани сандвичи.
Облече се и слезе по стълбите. Беше стегнал студ и с труд запали колата. Внимателно, примижал с едното око (предметите му се виждаха двойни), Асен Москов успя да паркира пред дома си и някак да се изкачи до последния етаж. Треперещ от студ, разхвърля дрехите си из спалнята, облече пижамата и се вмъкна в леглото. Пухеният юрган върна топлината на тялото. Отпусна се и се замисли за смъртта. Отново възстанови в главата си сцените от гробищата, изпита горест и се разплака. За втори път… и за първи път от двадесет и пет години насам Асен Москов плака тихо и тъжно като дете, докато умората и съня не надвиха.