— Няма да го погледне!
На другия ден отидоха в уговорения час. На архитектурната стена висеше техният проект, преустроен и подобрен по неузнаваем начин. Едва тогава Асен си отдъхна. Същата вечер Борис Попов нагоди речта си по завършените образци. Асен подписа Васил и занесе проекта във възлагателния пункт.
Каров не се връщаше. Търси го в Боровец, на Пампорово, във Велинград, но администраторите на хотелите отговаряха отрицателно: „Такъв почиващ няма!“ в деня, в който Васил благоволи да се върне. Акела потърси Асен и му определи среща в бежовия салон на „България“. Москов закъсня умишлено, но въпреки това отиде преди него. Докато говореше с барманката, Акела влезе.
— Зле съм! — не изглеждаше добре. Очите му бяха зачервени, лицето по-бледо от друг път. — Тресе ме и бързам! Научих, че имаш глас в съвета?
— Като директор на къщата участвам, по право.
— Помниш ли разговора ни?
— Да.
— Предложението ми е в сила и днес?
— Не!
— Не бързай, знам, че си честолюбив! Готов съм да ухажвам самолюбието ти!
— Не става дума за самолюбие! На моята възраст е късно за компромиси. Не мога да взема пари, които не съм изработил!
— Точно така! Предлагам ти да ги изработиш.
— Не!
— Кой е Станой Донков?
— Мой приятел, реставратор. Работи ковано желязо… Откъде знаеш това име?
— Много неща знам! Много повече, отколкото можеш да предположиш! Готов съм да го взема на работа, ако удариш ножа на Каров! Ако не, ще се наложи аз…
— Да го удариш на мен?
— Примерно казано!
— Какво ще пием? — попита Асен.
— Нищо. Отивам си. Помисли пет минути и ми отговори. Този път те моля да не бързаш!
Асен се опита да си представи откъде можеше Акела да научи за Станой Донков. Това име беше ново за художествения съвет и освен няколко пласьори в Пловдив едва ли го знаеха други хора, свързани с тези среди, ако Акела знаеше кой ще работи за тях, знаеше целия механизъм на колектива, а това вече значеше предателство. Тази дума го влуди! Предстоеше провал, финансова разруха, съд! Кой би могъл да бъде? Манолов и Каров трябваше да бъдат изключени като заинтересовани лица, Лилда също. Оставаха Ивайло и Борис! Асен видя всичко, като че ли се беше случило пред него, но това беше грешка, която по-късно щеше да плати стократно. Борис, разбира се! Почувства струя пот в улея на гръбначния стълб, вдървяване на лицевите мускули. Ако можеше да разбере нещо от Акела, това беше до каква степен са предадени и какви козове са сложили в ръцете му.
— Правя ремонт на бащиния си апартамент — каза Асен. — Донков ще облече в метал една стена на хола.
— Сигурно ще стане красиво? — Акела се гавреше открито. — Да или не?
— Не! — колкото по-несигурен ставаше, толкова по-категорично звучеше отказът. Асен си даде сметка, че всяко отстъпление сега би било невъзможно. Едно предателство, естествено, водеше и други. Все още можеше да парира акцията в пресата, да склони Матев да мълчи, да предаде Каров и Манолов. Нищо не му струваше, щеше да спечели същите пари и да се отърве от ролята си на меценат. Васил Каров имаше Лилда, а тя беше надеждна защита. Животът на Манолов не зависеше от този проект.
— Не! — повтори Асен. — Ако нямаш да ми казваш друго, ще се върна на бара.
Акела попита:
— Помниш ли Биджерано? Жак Биджерано?
— Разбира се.
— Виждали са го в Париж… с Адриана! — Акела изпрати въздушна целувка на барманката и се скри зад завесата.
Асен поседя още няколко минути, плати и излезе. Трябваше му време, за да дойде на себе си. Тази вечер беше получил два съкрушителни удара. Вътрешната болка, срамът надделяха и Асен забрави Борис Попов. Жак? Разбира се, че го помнеше. Това беше първият човек, на когото беше завиждал. През 1957 година една от двете „Симка-Аронд“ в София беше негова. През лятото играеше тенис с бял „Шлезинджър“, през зимата се пързаляше на червени „Кнайселкестли“. Виждаше го като сега, висок, с леко оредяла коса, но със загоряло чело и твърди като кремък сини очи. Въпреки че излъчваше надменност беше приет добре, знаеше да бъде ларж, макар че не беше работил и един час в живота си. През ръцете му бяха минали няколко от ослепителните красавици на София и Асен помнеше с каква потискаща царственост ги показваше в заведенията. Опита да пресметне възрастта му. Самият той беше прехвърлил тридесет и пет, следователно Биджерано беше значително над четиридесет, може би четиридесет и пет-шест, дори и седем. Това беше цветуща възраст и Москов получи колики. Отдаде ги на „Плиска“-та. Рядко пиеше коняк, стомахът му го понасяше зле, но този път причината беше друга — крехката, восъчна, както я беше нарекъл Васил. Акела го беше разстрелял. Какво очакваше Асен Москов? Да бъде пощаден? И то от Акела? Та нали самият той беше му нанесъл подобен удар?