Асен тръгна към ателието. Станой и Мария едва ли бяха легнали. Щеше да пие ракия с тях, а после да се замъкне до леглото си. Почувства липсата на кола. Ако сега вартбургът беше негов, щеше да беснее по шосетата, докато се уталожат нервите. Вървеше с широка крачка, стомахът му трепереше от киселини, влагата лепнеше по брадата му. Извървя пеша пътя до стадиона, взе такси и слезе пред ателието. Отвори му Станой. Беше с бяла риза и връзка, но с чехли на бос крак. Въпреки вътрешното си напрежение Асен с труд се въздържа да не се разсмее.
— Къде е Мария? — попита Станой.
— Защо питаш мен?
— А кого?
— Не съм я виждал!
— От обяд я няма. Нито е обядвала, нито вечеряла. Скоро ще стане дванадесет часът!
— Ще се върне! — Асен седна и се огледа. Станой беше наложил своя бит и ателието беше престанало да изглежда негово. — Къде ще отиде, на майната си?
— Ако е с някой от твоите приятели, ще го убия! — заплаши Станой.
— Убий го!
Пиха мълчаливо. Станой мислеше, че Асен му съчувства. Въздишаше тежко, лицето му изглеждаше изнурено. Асен мислеше за Адриана, но скоро забрави Биджерано и се увлече в мечти. Щеше да купи Волво на старо, след четиридесет-петдесет хиляди километра цената спадаше значително. В началото на лятото щеше да заведе Адриана на Златни пясъци и да не мръднат оттам, докато не им дойде до гуша. Имаше нужда от почивка, от плуване и по повърхността, и по дъното, от коне и тенис, от хотелски барове, от сън и слънце.
В един часа Станой слезе да чака Мария на входа. Заспа в стола, в два и половина Мария го разтърси за рамото.
— Можеш да останеш — каза тя. — Ще спите в едно легло със Станой.
— Отивам си! — разтърка очи и се огледа. Припомни си всичко. Станой продължаваше да нервничи, въпреки че Мария беше тук и дори пиеше от чашата му.
— Кога се върна? — попита Асен.
— Току-що влизам — каза тя.
— Докара я Борис Попов. Видях ги да се целуват в колата.
— Глупости! — Мария беше невъзмутима и не криеше доброто си настроение. — Целунах го от благодарност. Обядвахме на „Щастливеца“, показа ми цяла Витоша, отидохме до Рилския манастир… Ти ли щеше да ме заведеш? — въпросът беше отправен към Станой, но в него нямаше арогантност, а по-скоро вяра в силата на аргумента.
— Трябва да внимаваш — каза Асен и взе шлифера. Говореше глупости и го съзнаваше. Не можеше да се отърве от мисълта, че Станой очаква намесата му и разчита на нея като решаваща. — Не бива да допускаш клюки!
Асен пожела „лека нощ“ и си отиде. В един ден Борис Попов извършваше втора подлост. Сега отново изплува разговора с Акела, но заедно с предателството и страха се върна образа на Жак Биджерано. „Да става каквото ще!“ — реши Асен и забрави Акела, Станой, Борис, Мария… Болката му остана една-единствена и тя беше Адриана. Преди да легне, Асен написа:
„Чух името ти, свързано с Жак Биджерано. Моля те, ако това са слухове, пиши веднага. Ще схвана мълчанието ти като потвърждение!“
На път за художествения съвет Асен мина покрай пощата и пусна писмото.
Борис Попов беше блестящ. Първи изнесе експозето си Радул Цонев, теоретик от Института за модерни социални теории. Поради липса на увереност думите му звучаха вяло и Асен откри, че заседателите скучаят. Аргументите на Цонев бяха стари и познати, звучаха като извадки от статия и извършиха антипропаганда. След него думата взе Борис Попов и фокусира вниманието. Дързък и напорист, той извади журито от апатията, обвиняваше и провокираше, така че след десетте минути реч, когато седна срещу Асен, дишаше като маратонец и челото му беше в пот. „Това ли е предателят?“ — Асен се разколеба и заедно с това увеличи подозренията си. Борис се стараеше прекомерно, а това само по себе си беше съмнително. Истина беше, че тази реч струваше пет хиляди лева, но усилията можеха да му бъдат значително по-кротки, без от това да пострада хонорарът. „Опитва се да изкупи вината си!“ — реши Асен и вътрешно му прости. Чувстваше се твърде свързан с него, за секунда не беше помислил, че съществува разлика между тях, и предателството по-скоро го разтревожи, отколкото изненада или възмути. Борис се справи блестящо. Сега можеше да изчака гласуването много по-спокойно.