Асен се замисли. За какво предателство ставаше дума? Станой не знаеше нищо за него, а механиката на конкурса не можеше да му бъде позната. Какво искаше да каже? Може би говореше за сбиването с Яшаров? Глупости говореше оскърбеният Станой Донков и никой не беше длъжен да се съобразява със състоянието му. Асен можеше да предаде повече хора от него и да намери оправдание в ревността си към Жак Биджерано. „Да върви по дяволите!“ — реши Асен и се отвлече в грижи около „къщата“. Оставаше открит конфликта с Тренева и Стоянов, въпреки че му беше безразлично какъв ще бъде изходът.
Асен отиде на тържеството на Борис Попов, но изпита тягостното чувство на „чуждо тяло“, едва ли някой друг трябваше да се чувства по-свойски тук, симулира неразположение и си отиде.
Проклетото писмо — отговор се бавеше твърде дълго. Не беше възможно Адриана да не го е получила. Тогава защо мълчеше? Подобен текст би бил обиден, ако не беше продиктуван от искрен страх! Това ли беше причината? Защо не? Асен й беше отправил веднъж подобен упрек и добре помнеше реакцията. „Ти си подлец, Асен Москов!“ — беше казала Адриана. Дали и сега мислеше така?
На другия ден в къщата дойде Станислав Манолов.
— Една малка формалност — изглеждаше сияещ. Носеше балтон от камилска вълна, каскет от същия плат и ботуши. — Няма да бъда спокоен, докато не уредим един въпрос.
— Какъв въпрос? — Асен позвъни на секретарката и поиска кафе.
— Аз съм чужд на вашите среди — Манолов се разкопча, без да маха палтото, и сложи каскета на коляно. — Твърде много хора знаят как спечелихме конкурса. Не познавам нито Попов, нито Денев… още по-малко човека, който получи пари срещу трите гласа. Ако предявят съдебен иск срещу мен, ще ме обвинят в раздаване на рушвети, в подкуп на журито и т.н. Вие познавате основно механиката на конкурса, ще ви помоля за една формална услуга. Необходима ми е за спокойствие!
— И каква е тя?
— Искам документ, от който да е видно, че Каров и аз сме получили седемдесет хиляди лева, а останалите са отишли за изпълнението.
— Но те не са отишли там. Това са тридесет хиляди лева.
— Именно! Можете да ми напишете разписка, че сте получили от нас тези тридесет хиляди, срещу които се задължавате да поемете изпълнителската част.
— Като директор на „къщата“ би трябвало да стоя настрана от конкурса. Като човек, който е наел Станой Донков, аз ще се явя като крадец на двадесет и седем хиляди лева, а това няма да е истина, Вие знаете.
— Аз няма да използвам разписката, така че ви е безразлично.
— Щом няма да я използвате, не е ли безразлично дали ще я притежавате?
— Не!
— Не мога да ви издам такава разписка!
— Трябва да ми издадете веднага. Наблюдавайки ви няколко дни, открих, че съм различен от вас, че съм с по-малко кураж и че нервите ми няма да издържат. Не мога да живея в напрежение. Ако не получа документ, ще отида още сега в кабинета на министъра и ще направя признание!
— И какво ще признаете?
— Всичко с подробности! За щастие запомних името Владимир Матев. Ще бъда изчерпателен и ще върна хонорара си. За доказателство, ето! — Манолов извади пачките и ги нареди пред Асен. — Аз се разкайвам!
— Добре, ще ви издам такава разписка! — каза Асен след дълго мълчание. — Какъв текст би ви задоволил?
— Готов е! — Станислав Манолов извади сгънат лист и го разтвори пред него.
Получих от художникът-проектант Васил Каров и от архитект Манолов тридесет хиляди лева, с които се наемам да поема всички разходи по изпълнението на монумент, паркова украса и стена-сграфито в комплекса на модна къща „Диана“!
Асен подписа.
— Радвам се, че се разбрахме — каза Манолов. — Сега мога да вложа парите в банката.
Това беше в петък. В понеделник Асен Москов научи, че Андрей Андреев е поискал анкета.
В края на април проклетото писмо-отговор не беше дошло още, но вместо него Асен получи съдебна разписка. Беше призован за свидетел по бракоразводното дело на Мария и Станой Донкови. „Да вървят по дяволите!“ След проучвания, пазарлъци и съобщения в пресата най-после щеше да се освободи от апартамента си. Чрез Лилда влезе във връзка с дипломатическия корпус и днес щяха да направят прехвърлянето на имота. Асен беше издал разписка и беше получил петнадесет хиляди лева, максималната цена. Работници прехвърляха мебелите в бащиния му апартамент, а след десет минути щеше да загуби и юридическото право на притежание. „Ще умра от скука в тая модна къща!“ — мислеше загледан в площада пред хотела. Двата телефона се скъсваха да звънят, на бюрото му имаше купища писма, на които трябваше да отговори, хиляди скици трябваше да прегледа и разпише и поне на толкова места да почука, за да задвижи работата по лятната колекция. Нямаше да направи абсолютно нищо и го знаеше със сигурност. След като приключеше с продажбата, щеше да иде в ателието и да сложи в ред картините си. Някои от тях щяха да послужат като начало за нови търсения, други щеше да използва, за да рисува върху тях. За втори път затваряше кръга, бягство от мода, живопис, реставрация и отново мода. Втори път извървяваше този кръг и той отново го беше довел до нулева точка. Хората около него успяха да уредят битието си, да се успокоят и да се заловят за работа. Дори крайният егоцентрик Васил Каров беше „акостирал“ и в това, като че ли беше видял смисъла на живота си. Една жена, добро битие, красиви вещи и той загуби гнева си, като че ли никога не беше го притежавал. Сега жестокото му изражение седеше бутафорно, острите черти се размиваха в цивилна усмивка. На доскоро голите ръце блеснаха от венчална халка и рубин, подарък от бащата на Лилда. Същото можеше да се каже и за Борис Попов. Той беше насочил усилията си в създаване на манифактурен конвейер и го беше превърнал в златна мина. От рисувани картинки до модели за кукли, всичко, което минаваше през ръцете му, се превръщаше в банкноти, заливаше пазара и въпреки че държеше автора си в анонимност. Успяваше да му създаде независимост, което повлече след себе си и самочувствието. Арогантен по природа, Борис Попов не позволи на живота да му налага канони и днес, на тридесет и шест години, на прага на женитбата си, той можеше да каже, че е победил и това да има сигурност, породена от фактите. Някаква плахост, чужда на характера му, го беше държала далеч от жените, които в съзнанието си наричаше истински. Слепият шанс го свърза с жена, която щеше да укрепи самочувствието му и да му натрапи впечатлението, че е неин благодетел. Ивайло Денев беше започнал най-уверено. С изтънчено чувство за красота, остроок, наблюдател и ценител. Като художник губеше всичките си природни данни, рисуваше платна с техниката на креватната живопис, издаваше вътрешна пошлост по невероятно наивен начин и ако не беше хвърлил статива, щеше да се превърне в посмешище. Първата му статия обаче предизвика шум, беше и куриоз, и спорна сама по себе си, но го утвърди като човек с вярно перо и чувство за анализ. С годините се стигна дотам, че нищо не можеше да бъде обявено за наистина ценно, без Ивайло Денев да е взел становище и да е обяснил явлението.