— Ще се разкарам от тази шибана къща! До гуша ми дойдоха мода, манекени, стилисти… Ще се хвана за четките!
— Чаках да отвориш този лаф — каза Васил. — Остана ли ти горчилка?
— Не.
— Не ме лъжи, няма смисъл!
— На твое място и аз бих помислил същото.
— Както и да е! Кога ще ми покажеш картините?
— Първо трябва да се настаня в стария апартамент. Не се срамувам от теб, най-много три платна. Другото е цветна диария.
— Човек рядко има вярно око за собствената си работа. Показвал ли си ги на педераста?
— Не.
— Ако някой разбира от живопис, това е той.
— Ако някой късно разбира това, това си ти — Васил се засмя.
— Имаш ли вест от Адриана?
— Говори се, че станала любовница на Жак Биджерано — каза Асен през смях, но гневът в очите на Васил го върна на земята.
— Глупости!
— Първи Акела ми го каза…
— Този клоун! Клюки! Не им обръщай внимание!
— Опитвам се — каза Асен. — Да те уверявам ли, че ми е трудно.
— Не.
Васил мълча дълго преди да каже:
— Ще накарам Лилда да й пише!
Скочовете вървяха един след друг и споменът за Адриана се стопи в „слънчевата“ им течност. После се зададе Акела.
— Как сте, момчета? — попита той. — Не си спомням дали ти честитих конкурса? — въпросът беше отправен към Каров, но засягаше и двамата.
— Благодаря! — Васил вдигна чашата си, но не срещна погледа му и даде да се разбере, че не желае разговор. Акела постави ръката си върху рамото на Асен.
— Казаха ли ти, че съм предизвикал анкета?
— Май чух нещо подобно…
— Тогава не мога да ти кажа нищо ново… Ще се срещнем при министъра!
Акела си отиде.
— Събират се облаци, така ли? — Васил не изглеждаше разтревожен. Във въпроса му нямаше дори любопитство.
— Кои знае? Ако веригата се скъса, ще стане горещо!
— Очакваш предателство?
— Наложи ми се да подпиша разписка на Манолов, Донков. Ако попаднат, където трябва, ще се окаже, че съм присвоил двадесет и седем хиляди лева и по никакъв начин не мога да ги оправдая!
— Луд ли си?
— Наложи се. Донков отказа да работи без разписка, а Манолов ме заплаши, че ще разкрие механизма пред министъра.
— Трябваше да ми се обадиш!
— Късно беше. Дойде с парите. При отказ отиваше в канцеларията!
— Подлец!
— Би бил подлец, ако използва този лист! Ако го иска за застраховка, това няма да промени нещата!
— Акела има предвид нещо, щом говори по този начин.
— Позира! Матев трябва да е луд, за да се раздрънка, а никой от нас няма сметка да надене клупа около врата си.
Васил настоя да плати скочовете и го покани на вечеря в ресторанта. Тук беше празно, две-три двойки се въртяха на дансинга. Огромното заведение приличаше на морски курорт, късно есен.
— Какво би станало, ако някой от документите попадне в министерството?
— Не мога да предвидя… Вероятно ще предизвикат нов съвет и ще ме набутат в пандиза!
— Защо теб?
— Всички останали сте чисти като сълза! — Асен почувства хлад. Наистина беше така, а едва сега си даваше сметка. Той беше получил пари, уредил комплота срещу Акела и Ванков, той беше раздавал рушветите, а на всичко отгоре има глупостта да оставя и писмени доказателства за престъплението си — Борис и Ивайло получиха парите си по пощата и дори да представя разписка от касата, достатъчно е да кажат, че съм им дължал тези пари, за да свалят от себе си всяко подозрение, с Манолов получихте по тридесет и пет бона, а имате документ, че с остатъка съм се нагърбил да уредя изпълнението. Станой Донков има юридическо основание да ме даде под съд за експлоатация, а Матев получи сумата, така че никой не може да докаже размера на подкупа.
— Лошо! — каза Васил, но изглеждаше облекчен и това не убягна на Москов. — Трябва да внимаваме! — и от този момент загуби всякакъв интерес към темата. По-късно се смъкнаха в бара.
Асен Москов стана от сън с отвратително главоболие и с досада откри, че този апартамент, макар и два пъти по-голям и по-добре нареден, му е чужд. Банята му се стори усойна, кухнята неуютна, а като че ли най-много му липсваше гледката от прозореца. От спалнята виждаше задния двор, бельо простряно по балконите, и мързеливи котки, прекосяващи едва напъпилата тревна площ. От хола и от другите две стаи можеше да наднича в прозорците на съседните кооперации, а както не обичаше да излага на показ своя живот, така уважаваше дискретността на другите. Апартаментът му се стори склад за вещи, несъобразени с характера на жив човек и по тази причина останал бездушен.
Старият апартамент миришеше на Адриана, всяка вещ беше част от живота им. Едни мебели бяха купували с любов, други в дълбоката вражда на една изстиваща връзка, но във всеки случай всичко там имаше биография. Преместено тук, се обезличаваше и губеше стойността си. Сега съжаляваше, че не продаде картините на Каров. Окачени над бюфета, до огледала в рамки, губеха силата си и издаваха лош вкус. Великолепните килими „Бухара“ и „Горган“ тук изглеждаха твърде светли, креслата, които правеха толкова удобен стария им дом, жалки и неугледни с модерните си форми.