Асен си направи кафе и седна до телефона. Станой все още не беше се появил в хотела, а връзката с манастира се бавеше твърде дълго. Потърси Борис, но на телефона се оказа Мария.
— Замина за Кюстендил — каза тя. — Защо ти е?
— Исках да го видя — Асен се забави за момент, но все пак попита: — Имаш ли представа къде може да е Станой?
— Никаква!
— Кога е делото?
— На пети май.
— От няколко дни не се е явявал на скелето. Работата се бави… свързани сме със срокове!
— В манастира?
— Няма го.
— Потърси го в селото му!
Това беше идея. Ако го нямаше и там, щеше с положителност да знае, че е у Акела.
— Знаеш ли името на селото?
— Дебърщица, Пазарджишки окръг.
— Благодаря, ще го потърся… — готвеше се да затвори телефона.
— Асене?
— Да.
— Исках да говоря с теб.
— Да.
— Телефонът не е най-удобната форма… Искам да те помоля да не ми се сърдиш! За първи път съм щастлива! Аз обичам Борис!
— Не ти се сърдя!
— Благодаря! — Мария шепнеше. Представи си лицето й, очите светещи влажно… Беше готова да го обича, да направи всичко за него, да му прости обидите, които й нанесе в манастира и които знаеше, че няма да станат достояние на Борис. — Ти си най-добрият ми приятел! Не бих понесла презрението ти!
— Никога не съм те презирал! — каза Асен и побърза да прекъсне разговора.
И Ивайло го нямаше. Бил на концерт в зала „България“. Асен се обади на телефонни поръчки, поиска да го свържат с манастира и зачака. Десетина минути по-късно икономката му отговори отрицателно: „Станой не е идвал!“
Бездействието го влудяваше. Примирението не беше в неговия стил. Васил беше включен в работа, по-късно щеше да изпрати Борис да търси изпълнителя, ако, разбира се, не го открие в селото. Асен постави в плик обясненията си до Саров, надписа плика, слезе и го изпрати препоръчано. Върна се навреме. Телефонът звънеше със сигнала за провинция. Обади се пълномощникът на селото. „Станой Донков не е идвал тук повече от шест месеца!“ — беше отговорът.
Асен знаеше къде да го търси. Професор Андреев го беше скрил в студиото си. Той беше разкрил връзката на жена му с Борис Попов, пак той му беше показал колко ще спечелят проектантите, беше му внушил, че е експлоатиран, че се гаврят с него, че трите хиляди лева са обида, когато възнаграждението е сто, и че има юридическо основание да оспорва хонорара си пред съда. Станой беше алчен, Асен помнеше след оценката на железните предмети в манастира как отиде и обра всички маси и столове, които беше подарил в селото си. Парите го бяха разболели тогава и много малък беше шансът да е оздравял до днес.
Включи телевизора. Хвана средата на централните новини, а след тях започна криминален филм. Беше гледал около час, записан в хода на сюжета, беше успял да забрави облаците, надвиснали над него, когато на вратата се позвъни.
— Взеха Лилда! — каза Васил. — Започнаха болките.
Беше блед, уплашен и като че ли забравил мисията си. Асен го въведе в хола, предложи му чаша водка и го изчака. След първата паника Васил Каров щеше да дойде на себе си. Тогава щяха да минат на темата.
— Беше ли у Манолов? — попита Асен, когато загуби търпение. Някаква лудост се настаняваше между тях. Васил го чу с периферията на съзнанието си.
— Имало някакъв безболезнен метод. В Бразилия вадели бебетата с вакуум. Това гарантирало срещу замърсяване на органите и не предизвиквало кръвоизливи… Попитах някакъв лекар дали е осигурена стерилността. Отговори ме, че и в най-чистата среда се въдели не знам колко милиона микроби!
— Уреди ли нещо със Станислав? — Асен се задушаваше.
Животът се възпроизвеждаше сам, с тяхна или без тяхна намеса. Ако можеха да направят нещо, това беше опит за защита срещу смъртта, психическата и физическата.