След половин час Асен имаше шестнадесет хиляди лева. „Аз съм великолепна плячка за улични крадци!“ — мислеше той, седнал срещу градината на Народния театър. Наближаваше обяд. Измъченият от цигари и кафета стомах започваше да отделя киселини, чувстваше се мръсен, дълбоко нещастен, замисли се за Адриана, за Жак. Престана да изпитва омраза към приятелите си. Сега си даде сметка, че не е очаквал друго от тях. След ден-два щеше да започне някаква равносметка. Налагаше се да изясни отношенията си с всеки един поотделно. Заговорът срещу Акела, вместо да му донесе печалба, го вкара „вътре“ с девет хиляди лева. Би могъл да се примири без печалбата, но в загубата имаше нещо обидно. Както и да е! Ще мисли утре, в други ден, сега трябваше да намери пари и да се разплати със Саров.
Идеята на Мария Тренева дойде сама. Имаше ли хитрост в избора му? Умишлено ли позволяваше на враговете си да го видят унизен? В това ли се състоеше тяхната щедрост? Презрение ли развързваше кесиите им, или бяха някакъв тип хора, които през дългото си лутане не беше успял да оцени?
Завари Мария сама. Беше заспала в стаята на стилистите. Стресна я, конфузията сама се настани между тях и дълго време не се поглеждаха в очите.
— Приели са оставката ти — каза Мария.
„Това е ръката на Алипи Саров!“ — помисли Асен. Почувства облекчение. Справеше ли се с тази противна измама, щеше да се окаже свободен човек, независещ нито от учреждения, нито от дискретността на тълпа чакали. За какъв дявол му бяха тези пари? Имаше ли нужда от десетте хиляди лева? Не, разбира се! Имаше нужда само от толкова, колкото да го пазят от униженията…
— В текста на оставката посочих теб за заместник…
— Знам — кимна Мария. — Тази сутрин ме повика министърът.
— Прие ли?
— Да.
Асен се усмихна.
— Дойдох да искам пари назаем — каза той, — сега какво… май че стана неудобно?
— Защо?
— Ще излезе, че ги искам за услугата!
— Умишлено ли ме обиждаш?
— Ти не се обиждай толкова лесно…
Мария Тренева се разсъни бавно. Пиха кафе. Асен се почувства удобно, свойски, не намираше по-точната дума. Разказа й за конфликта й с Акела, а това го подведе да говори за Адриана, за приятелите. Мария научи подробности около заговора, почти всичко за живота му. Асен говори с горест.
— Какво ще правиш сега? — попита Мария.
— Ще върна парите — Москов показа пачката. — Трябват ми още три хиляди лева!
Мария Тренева, негов личен враг, жената, която беше направила всичко възможно да го компрометира, се обу и стана.
— В четири часа бъди в „Бразилия“ — каза тя. — Ще донеса парите.
В пет без петнадесет беше започнало да му призлява, когато я видя да влиза. Носеше парите, увити във вестник. Беше тичала от касата до кафенето…
В пет без пет Москов беше в канцеларията на министъра, написа писмо до Саров и депозира сумата. Поради напускане на модната къща нямаше да бъде в състояние да контролира изпълнението, затова връщаше парите на инвеститора. След като обявлението за продажбата беше напечатано, телефонът започна да звъни истерично. Късно през нощта дойде и истинския купувач. Казваше се Илия Бърдаров и беше световен шампион по класическа борба. Водеше усмихната жена — дете, държеше я за ръка и не си отвори устата, докато не я чу да казва:
— Харесва ми.
Бърдаров се усмихна широко и седна.
— Колко? — попита той.
— Двадесет и пет хиляди лева.
— С мебелите?
— Не.
— Колко с мебелите?
— Ще се споразумеем на парче. Картините не продавам.
Бърдаров се оказа весело момче, нямаше повече от двадесети пет години, беше с широка ръка и изумително нежен с жена си. Сумата нарасна на тридесет хиляди лева, направиха договор, и се разделиха. Асен свали картините, опакова дрехите си и ги занесе в ателието. Бърдаров донесе парите, получи ключовете и влезе във владение.
Оставеше една, последна работа. От продажбата на общия апартамент половината сума дължеше на Адриана. Трябваше да й изплати седем хиляди и петстотин лева. Поне в този момент, докато се бавеше писмото, Асен внесе десет бона на нейно име и отиде в райсъвета. Извади документ, с който доказваше, че не притежава никакви недвижими имущества, и го представи в СГНС. Вещото лице се произнесе, Асен наброи седем хиляди лева и стана собственик на ателието. Вечерта го свари и собственик на Вартбург. Купи го на старо, взе от ателието картините, занесе ги в дома на Адриана и тръгна да си връща дълговете. След като се освободи от осемте хиляди лева на Киряков и Мария, в джоба му останаха двадесет и един лев и стотинки. След ден-два трябваше да получи последната си заплата, а до тогава да изкара с тези пари. Наля бензин за пет лева, купи кисело мляко, връзка пресен лук и се прибра в ателието. Притежаваше четиридесет и два квадратни метра, автомобил и свободата да разполага със себе си. Изнесе стол на терасата, седна и се надвеси над София. Утре отново щеше да се представи в дирекция на музеите… А сега… Сега просто можеше да се радва на свободата си.