— Върна ли двете хиляди лева? — попита Асен, като реши, че Станой е в състояние да води разговор.
— Да.
— Преди да се свържеш с Андреев, трябваше да ми кажеш, че си недоволен от хонорара. По таблицата нямаш право на толкова пари! Щях да ти дам още хиляда лева след завършването на паметника.
— Не го направих за пари!
— А за какво?
— Когато отиваше тогава у Борис Попов… Аз те предупредих. Казах ти, че ще те предам!
— Предаде себе си!
— Знам — Станой гледаше в пода. — Мария получи развод. Замина. Заедно заминаха някъде. Когато се върне, ще бъде омъжена за Попов.
— Не бива да обвиняваш мен!
— Не те обвинявам — Станой бутна чинията и стана. — Ще прибера багажа и заминавам за манастира.
Асен го изпрати до вратата.
— И аз не те обвинявам — каза той. — Ще те потърся. Ще работим реставрация, стенопис, сграфито… Опитай да се успокоиш и се бори с омразата!
— Не мразя никого — каза Станой и си отиде.
Това беше последната им среща.
Асен получи известие от магазина за консигнация. Едно от платната беше продадено. В касата на Съюза срещна Акела. Беше дошъл да тегли пари от фонда. Носеше тънък костюм, очила с тежки рамки, но Асен знаеше, че в кризи прибягва до външно декориране.
— Здравей, учителю — каза Асен.
— Какъв учител съм ти аз! — изпъшка Акела. — Тебе са те учили Морган, Дрейк, Разпутин и други кучи синове като тях!
— Надценяваш ме! — Асен се усмихна леко, без сарказъм. Стараеше се да не го дразни. — Кой докара Владо и изпълнителя до просешка тояга?
— И какво спечелих от това? — Акела извади „Дънхила“ си, но не му предложи цигара. — Уморих се от комбинации. Няма да се занимавам повече с този идиотски конкурс! Можеш ли да бъдеш честен поне един път?
— Ще се опитам.
— Кажи колко пари спечели от провала ми?
— Деветнадесет хиляди лева.
Акела махна очилата.
— Лъжеш!
Асен нито потвърди думите си, нито ги отрече. Почувства учестеното дишане на професора, присегна се, взе кутията му и запали „Дънхил“. Знаеше, че това ще го ядоса още повече.
— Добра цена! — каза Акела. — Не обичам да ме продават за стотинки.
— Бъди спокоен! — касиерът повика Асен. Преди да затвори вратата, отново се обърна към Акела. — Ти си отмъстен!
Москов напусна Съюза с петстотин лева в джоба и с превъзходно настроение.
В понеделник срещна Вера Манолова. Това беше последната му седмица в София. В събота щеше да замине за Пирин. Мария Тренева изпрати мъжа си като посредник. Предлагаше му да състави есенната колекция. Петър Тренев беше приятен мъж, но не владееше дипломатическия тон и от вратата каза:
— Мария ме прати да те навивам, но предпочитам да играем табла.
Дори и в конфликта с Мария, Петър Тренев не беше променил отношението си към него. Вечер, когато идваше да вземе жена си от работа, неизменно се отбиваше в кабинета му.
— Можеш ли да ми кажеш защо се скарахте? — попита той, но едва сега, когато отговорът не би променил нищо.
— Не разбирам от мода — каза Асен, — а жената е неподкупна като Робеспиер.
Асен загуби десетина лева, но когато повикаха Мария и отидоха да вечерят, Петър не му позволи да плати сметката.
— Ще те имам предвид — каза Мария на раздяла. — Можеш да моделираш зимната колекция!
Асен беше трогнат от тази жена, която подозираше в сухота. Мария се отнасяше сериозно към семейството си, беше вярна съпруга, строга майка, съвестна изпълнителка на задълженията си и Асен Москов смяташе години наред това за скучно. Сега със стегнато гърло целуна доскорошния си враг, стисна ръка на усмихнато разбиращия Петър и си отиде. Скита дълго в съботната нощ, разходи се из парка, преседя цял час на пейка, заслушан в щурците. В понеделник по обяд срещна Вера Манолова на бензиностанцията. Видя я в пежото, чакащо ред след него. Беше сама. Направи се, че не я вижда, но когато излезе да плати, чу гласа й:
— Асене!
Лошо изигра изненада и го видя на лицето й.
— Имаш ли време? — попита Вера.
— Нямам нищо в такова количество.
— Почакай ме в сладкарница „София“! Отдавна се канех да те потърся!
Докато намери маса в претъпканото кафене, дойде и Вера. Оглеждаше се за него. Беше запазила нещо от момчешката си походка, но сега, обути в сабо (как ли шофираше с тези налъми) и по шорти, краката й изглеждаха великолепни. Погледите я преследваха от вратата през цялото заведение, но нито за секунда не я смутиха и Асен изпита удоволствие при мисълта, че ще прекара известно време с тази жена.
— Вера?
— Тук е лудница — каза Вера. — Да отидем в Руския клуб? И без това е бреме за обяд.