Оставиха колите на паркинга и отидоха пеша.
— Говори се, че Васил Каров те завлякъл?
— Не е съвсем така. — Асен не очакваше подобна насока на разговора.
— Адриана ще се омъжи за някой си Жак Биджерано.
„Ще я убия!“ — помисли Асен, влизаха в клуба.
— Зная от Велин. Платил си й колекцията. Дал си хиляда лева на майка й, не включвам дълговете на оня мухльо! Адриана пишеше в къщи и Велин ми показваше писмата. Знам, че сте кроили планове за бъдещето, че си ремонтирал бащиния си дом и т.н.
— Значи знаеш всичко! — Асен отново се опита да внесе шеговита нотка, но го душеше яд и не му се отдаде. Поръча водка. Ядът и изненадата му се удвоиха, когато Вера не отказа да пие.
— После се е появил Биджерано. През лятото ще се оженят в Рилския манастир, Адриана очаква договор за още една година, ако го получи, ще се върнат в Париж.
— Защо ми казваш всичко това?
— Не мога да понасям мисълта, че очакваш отговор на „онова“ писмо!
— И за него ли знаеш?
— Знам всичко!
— Не очаквах толкова непочтеност от Велин! — Асен изпитваше изгарящ срам, омраза и към Адриана, и към цялото й семейство. Чувстваше се предаден, подхвърлен на организирана гавра. Питаше се какво иска Вера от него.
Очакваше да бъде изнудван, осмян, уязвен в най-слабото място, преливащото от вина до любов чувство към Адриана.
— Той не е виновен — каза Вера, — това беше мое условие.
Асен не разбра.
— Какво условие?
— Да ми показва всички писма на Адриана!
— Защо?
— Защото съм влюбена в тебе! Зная всичко! За удара срещу професор Андреев, последствията, измамата на приятелите ти.
— Не се гаври с мен!
— Ти крепеше Васил години наред. Създаде му условия да спечели пари. Ти се принуди да продадеш бащиния си апартамент, за да покриваш сметки, които би трябвало да плати той.
— Откъде знаеш всичко това?
— От Алипи Саров! Чувал ли си това име?
— Отдавна ли познаваш този човек?
— Мога да те излъжа… Ще повярваш, ако ти кажа, че е стар приятел, дори роднина. Истината е, че отидох при него и го помолих да не скрива нищо. Признах му, че те обичам.
— За бога, Вера!
— Аз те обичам, Асене! — каза Вера по същия начин. — Саров те смята за единствения честен човек в тази история. Беше готов да се закълне, че ще бъдеш единствения измамен. Показа ми писмото ти. „Щом е дал осемдесет и една хиляди лева на проектантите, на изпълнителя и за подкуп на журито, значи е платил от джоба си статиите в пресата и експозето — защита. Вътре е най-малко с десет хиляди лева!“ това са негови думи.
— Ако го видиш, кажи му, че е ясновидец!
— Няма да го видя — Вера се усмихна. — Саров направи за мен всичко, което можеше!
— Тоест?
— Помогна ми да се уверя, че съм влюбена в честен човек!
— Какво би казал Велин, ако те чуе?
— Не ставай смешен! — Вера се облегна в стола и запали цигара.
Мълчаха дълго. Асен Москов пиеше втората водка. Третата го чакаше на масата. Седяха един срещу друг, загледани с празни очи в минувачите. Асен кимаше разсеяно на познати, виждаше нервните пръсти на Вера, пружиниращи боси до сабото. В три часът клуба приключи обедната си смяна. Излязоха на улицата. Бяха оставили колите на паркинга. Асен прехвърли ръката си през рамото й. Извървяха „Шишман“ до „Граф Игнатиев“ и влязоха в „Струмица“.
— Доколкото си спомням, ти беше омъжена? — попита Асен.
— Бях.
— Вече не си ли?
— Не.
— Извинявай! — продължаваше да се държи глупаво, алкохолът беше подпалил очите му и сега светлината го ослепяваше. Ръката на Вера мина зад гърба му и го обви през кръста.
— Обичам те, Асене! — каза тя. — Ако не бях го признала, можех да ти стана любовница отново…
— Защо ми казваш това?
— Защото сме пред нас!
Вера го хвана за ръка и го придърпа във входа.
— Целуни ме и си върви!
Асен я целуна, но си отиде на другия ден.
Сутринта не намери Вера, но в кухнята имаше бележка.
„Включи машината за кафе, заредена е. Под бялата кърпа е закуската. Ако на обяд те намеря в кафене «София», ще бъда щастлива, ако не… приятна работа в Пирин и на добър час!
Асен се изми, пи кафе и взе телефона. Помоли Дирекцията на музеите да отложат заминаването му с една седмица и отиде да вземе колата си. В пощенската кутия намери картичка от Борис и Мария. Пишеха от Пампорово. „Обичаме се, щастливи сме, мислим за тебе!“ — гласеше текстът. И стилът, и почеркът бяха на Мария. Асен се въртя из ателието, опъна рамка, грундира я, и я изкара на слънце. Преседя на терасата до единадесет часа. Допи му се кафе, но не намери и отиде в „София“. Щеше да чака Вера повече от час, но погледа му щеше да се залъгва с панорамата и да убие скуката.