— Разбра ли какво се е случило? — Владо Матев влезе кафенето и без покана седна на масата.
— Какво ти предсказах?
— Ти отърва ли се?
— Глупав въпрос!
— Говорят, че си продал апартамента?
— Ателието е по-удобно.
— Прав е Акела — каза Владо и мълча дълго. Очакваше да задава въпроси. „Защо е прав?“ „В какъв смисъл е прав?“, но Асен се загледа през витрината и Матев не издържа. — Акела каза: „Всички ние ще влезем до гуша, единствено Москов ще измъкне!“
— Прав е!
— Що за късмет имаш, дявол да те вземе! Ще ми кажеш колко спечели от това мошеничество?
— Не.
— Акела твърди, че си глътнал деветнадесет бона.
— Щом Акела твърди…
— Кажи де, вече е безразлично!
— Ти си по дрънкането! — каза Асен.
— Както и да е… Имаш ли възможност за известна компенсация?
— За теб?
— За кой друг?
— Да се дават пари на идиот е подсъдно!
— Ще те ударя! — заплаши Матев. Асен се смя, докато не се махна от масата.
Видя Вера от вратата. Въпреки опитите й да крие тревогата си, шарещите й очи я издаваха. Мина покрай него стигна до дъното. Сега имаше значително повече хора и нито една маса не беше съвсем празна. Когато стигна срещуположната порта и се обърна, лицето й беше пепеляво, но погледите им срещнаха, изтича при него върху тракащото си сабо, с главата си в ризата му и се разплака.
Излязоха прегърнати и тръгнаха през градината към Университета. Хлиповете се разредиха, дойде на себе.
Скитаха из града, хванати за ръце, обядваха на крак в някаква бирария и отидоха в ателието. Любиха се на верандата, заглушени от детски гласове, долитащи от дворовете. Слънцето вдигна лудата вода в него и го доведе до непознато вдъхновение. Телата им се превърнаха в съставни части на един музикален инструмент и сглобени, възпроизведоха музика.
5
Първото впечатление беше потискащо. От Симитли Асен пое по масивен, железен мост и тръгна да изкачва Предела. За първи път минаваше по това шосе и сега със свечеряването, с надвисналите скали и усойните серпентини местността му се стори зловеща.
Трудно намери манастира. Трябваше да се изкачи до превала, да пита в ресторант „Предел“ и отново да се връща назад. Следваха четиринадесет километра планински път, виещ се през тялото на Северен Пирин. За негов късмет на местността „Обесник“ група археолози бяха разпънали стана си. Упътиха го. Пристигна късно и не можа да разгледа нито параклиса, нито килиите. В манастира нямаше монаси. Единственото лице, което живееше наоколо, беше пазачът Лона. Асен отложи разговора за сутринта, изми се и легна. Лона му беше постлал в южното крило, надвесено над поляната. В края й започваше борова гора. Асен слуша лая на овчарските кучета, вдишваше с пълни гърди тръпчивия мирис на бор и заспа с чувство за пречистване.
Събуди се в осем. Слънцето беше кацнало на върха на боровете, очертаващо със стилистиката на японска графика голите скали на връх Сокол.
На единствената маса в столовата Асен намери чаша мляко, бучка сирене и топъл безсолен хляб. Закуската му се услади, млякото беше с обилен каймак, сиренето се мажеше като масло.
Прекара целия ден в скитане из местността. Извървя пътя до разклонението за Брежани, отби се в планината и се качи на скалите зад манастира. В разстояние на половин час един облак го направи вир-вода и слънцето го изсуши. Тревата беше дъхава и свежа, в храстите се криеха диви ягоди, обезумял от скука орел се виеше в кръг около връх Обесник. Асен обиколи всички хълмове наоколо, видя манастира от всички страни и се върна капнал от умора. Този път на масата го чакаше гозба с лют сос и обилен зеленчук. Изяде го с непозната лакомия, заспа веднага и спа непробудно три часа. В пет отново намери чаша мляко. Запали цигара и тръгна към лагера на археолозите. Преседя с тях около огъня и се прибра към десет часа. Завари плакия пъстърва и кана гъсто мелнишко вино. Когато се прибра в килията и се отпусна на леглото, Асен се сети, че целия ден не беше виждал Лона.
Вълчият му апетит трая още няколко дни, Лона готвеше по-добре от най-реномираните ресторантски готвачи. Асен започна работа в църквата. Стори му се страшно занемарена, олющената й боя показваше ронеща се стена. Загуби много време, докато я фиксира. До църквата течеше малка река, която през пролетта ставаше пълноводна и ерозираше зида. Купи от Разлог цимент, заздрави зидарията и отново влезе в църквата. Вървеше бавно. Работеше целия ден, но на края на юни си даде сметка каква нищожна част от стенописите са възстановени. Щеше да работи цялото лято и есен, и може би дори и през зимата.