В началото на юли военните го повикаха за някаква справка. Преседя няколко часа в София, взе документите, останали от майка му, всичкото бельо, което намери, и се върна в манастира. Не се обади никому. Никой не го потърси. Горе го чакаше първото писмо. Борис и Мария го канеха на сватба. Щяха да кумуват Ивайло и Саша Балцер.
Котката на Лона роди малки и Асен взе едно от тях. Кръсти го Бела. Зае се да го отглежда, купи му биберон, докато беше съвсем малко, а по-късно му отделяше от яденето си. Котето беше бяло, добронравно и не се дразнеше от синята панделка, която му върза.
Самотата го подведе към туризъм. Не успял да склони никой от младите археолози да отиде с него, Асен сам тръгна към Вихрен, но след върха, попадна на „Безбог“. Тук преспа още една нощ и си тръгна с мисълта да дойде отново. Гората, езерото с отразените в него върхове бяха твърде силно преживяване за човек, пораснал на павета.
В манастира го чакаше второ писмо. Климент Антонов пишеше, че е излязъл от затвора и че си е намерил място като магазинер в село Мулари. Канеше го на гости, пожелаваше му традиционните здраве и щастие, а в послеслова му предаваше поздрави от Мюлвет.
В един от най-горещите дни на юли Асен Москов си играеше с Бела, когато видя малка синя кола да подскача по пътя. Преди да вземе последния завой към манастира, колата застана в профил, отразена от скалите на „Обесник“. Видя руса жена с очила зад волана на малък Остин — купър. Стана рязко и му се зави свят. Замаян изтича в килията, сложи риза и хвърли един поглед в огледалото. Беше загорял като никога на морето, но слепоочията бяха започнали да посивяват и очите му да хлътват още по-навътре в кухините си. В джинси и риза от груб лен, с брада до ключиците, Асен Москов излезе на прага, когато остина търсеше място за паркиране. Позна Адриана и си обясни тревогата. Асен взе Бела и тръгна към колата. Адриана го чакаше до отворената врата. Отвътре се чуваше музика.
— Кога се върна? — попита Асен.
— Преди дванадесет дни. Добре изглеждаш!
— Чист въздух, прясно мляко… Твой ли е остинът.
— Купих го на старо — кимна Адриана. — Добре ли се чувстваш тук?
— Не се оплаквам. Може би е малко скучно, но затова пък е спокойно.
— Не е ли рано да търсиш спокойствие?
— Може би е малко рано, но затова пък е крайно необходимо!
Адриана протегна ръка.
— Радвам се да те видя, Асене!
— И аз.
— Котето е красиво…
Асен погали Бела и я пусна в тревата.
— Дори и едно кафе не мога да ти предложа.
— Не искам нищо. Заведи ме на хладно и на сянка.
Седнаха в столовата. Асен избута в един ъгъл чините от обяда и събори трохите на пода. Лицето й изглеждаше измъчено, но все така красиво. Двете години не бяха оставили следа върху него.
— Имам цистерна с душ — каза Асен. — Искаш ли да се освежиш?
— Благодаря! Забравих си цигарите в колата…
Известно време пушиха мълчаливо. От погледа на Асен не убягна новата й халка, с която беше сменила брилянта на майка му. Адриана идваше омъжена, но това, кой знае защо, не му направи впечатление и се задоволи само да отчете този факт.
— Какво се случи с тебе? — попита Адриана. Погледът й издаваше съчувствие, гласът деликатно любопитство. Разказа й на две на три механиката около конкурса. Не спомена нищо за парите, които загуби, нито за отказа на приятелите да участват в подялбата на загубите. Говори само за Акела с известна насмешка и не й позволи да разбере истинското му положение.
— Продал си и двата апартамента?
— Купих ателието.
— Защо?
— Не можех да живея в бащиния апартамент, а в нашия…
Усмихнаха се и двамата. „Гузно!“ — реши Асен. Този разговор беше безсмислен и освен излишни спомени не можеше да донесе друго.
— Не мога да приема парите!
— Дал съм ти половината от цената на апартамента!
— Той струваше седем хиляди лева, а на мен ми се полагаше половината. Банковата ми сметка възлиза над десет хиляди лева.
— Струваше седем хиляди преди шест години. Продадох го за петнадесет. Другото е награда „От кутюр“.
— Постъпил си като кавалер…
— Да слезем в ресторанта? Правят кафе.
Адриана кимна. Асен отиде да вземе пари. Като се върна, завари котката в ръцете й.
— Как се казва?
— Бела.
— При теб ли спи?
— Понякога я откривам при главата си.
— Красива е. Да я вземем с нас?
— Страхува се от колата.
Асен я взе под ръка, прекосиха двора, заведе я до остина и тръгна към колата.
— Качи се при мен! — каза Адриана.
— После трябва да се връщам пеша?
— Ще се върнем заедно. Има ли къде да спя?
— Тук?
— Да.