— Няма ли да имаш неприятности?
Адриана не отговори. Бяха пропътували повече от девет километра, преди да каже:
— Не е ли достатъчно, че съм готова да приема такъв риск!
Но беше минало време и Асен беше забравил въпроса си. Това обиди Адриана и до ресторанта мълчаливо следи пътя.
— Добре шофираш — каза Асен.
— Жак е голям шофьор!
„Отмъщава ми!“ — Асен не сдържа усмивката си. Настаниха се на открито. На паркинга имаше две коли — остинът и един резедав мерцедес. Слънцето превръщаше графитения асфалт в златна река, течаща устремно в долината между Рила и Пирин. Върховете надвесени над шосето, приличаха на църковни кубета, но от изток се връщаха облаците и небето щеше да се продъни.
— Искам да пия — каза Адриана, — може би едно малко кампари? А за теб?
— Не пия вече — каза той. — Използвам въздуха, слънцето, ходя на екскурзии, грижа се за здравето си…
— Шегуваш ли се?
— Във всеки случай възнамерявам да го направя. В София бях закъсал със стомаха, с нервите… Не спях, пиех твърде много, пушех петдесет цигари на ден. Тук се чувствам поне по-здрав.
— Колко време ще останеш?
— Докато свърша църквата. Няма да е скоро… Едва ли преди края на септември.
— Толкова дълго?
— Може и повече. Ти какви планове имаш?
— Мария ме покани да се върна в „Диана“?
— Тогава знаеш всичко!
— Васил ми разказа подробности. По негова сметка си „влязъл“ десетина хиляди?
— Деветнадесет.
— Господи! — извика Адриана. Видяха погледите на възрастна двойка, може би собствениците на мерцедеса. Бяха красиви старци. Мъжът беше в бял костюм и панамена шапка, жена му със снежнобяла коса и благообразния вид на дама.
— За сметка на това съм свободен! — Асен отпи глътка кафе и се усмихна. — Скъсах всички стари окови. Най-накрая ще мога да се погрижа за себе си. Мода, закъсали приятели, комбинации, до гуша ми дойде… Искам да лежа по гръб и да гледам в небето!
— Ще можеш ли?
— Ще опитам. Не е лесно. Трябва да се преборя с навиците. Липсва ми шумът на улиците, кафето… Ще свикна.
Облаците пълзяха. Сега покриваха цяла Рила. Скоро сянката им щеше да падне над шосето.
— Ще вали — каза Асен.
— Не знам как се постъпва в такива случаи… Въпреки всичко мъчно ми е за майка ти…
— Недей!
— Знаеше ли, че умира?
— Да.
— Омекна ли пред смъртта?
— Не знам как живя, никога не съм я разбирал, но умря с кураж и достойнство!
Думите му направиха впечатление на Адриана. Видя пробягваща тръпка по кожата й.
— И аз не я разбирах — каза тя. — Нито нея, нито теб…
— Моля те! — Асен повиши глас, тембърът му прозвуча метално. — Какъв смисъл има да ровим в миналото? По-добре кажи нещо за себе си.
— Омъжих се за Жак Биджерано — Адриана допи чашата си и се огледа за келнера. — Не знам как стана, но е факт. Когато бях ученичка, той имаше успех… Харесвах го, не бях го виждала десет години и… изведнъж в Париж. Това е!
— Как са вашите?
— Майка ми ти изпрати сладко от смокини, в багажника е. Има и други подаръци. Донесох ти някои неща от Париж.
— Не биваше… Кой знае с какъв багаж си пътувала?
— Купих някои мебели. Нямам нищо. Временно сме у нашите. Търся квартира. Жак е без работа. Обещават да го вземат като треньор по тенис. Ако не беше щедростта ти, цял живот щях да се тъпча по роднини.
— Стига, Адриана!
— Имаше ли възможност да кажеш, че си продал апартамента за седем хиляди и да ми дадеш три и петстотин?
— Разбира се.
— Как?
— Като съставя фиктивен договор с купувача.
— Защо не го направи?
— Адриана!
— Не направиха ли същото Васил, Борис, Ивайло? Аз съм бившата ти съпруга, а те все още са твои приятели?
— Всеки има собствен живот. Васил е зависим от Лилда, Борис от Мария, Ивайло, той има повече разходи от тях. Човек с неговите слабости е принуден да плаща. Акела беше мой враг. Два пъти се погаврих с него. Време беше да вземе реванш. Ти замина обидена и срещна ученическата си любов. Кого да обвиня? Както виждаш, всички сте прави за себе си! Най-добре да не ровим в миналото. Може да излязат неща, от които се страхуваме.
Над Рила вече валеше. Скоро щеше да започне и тук. Келнерите събираха покривките от масите, сгъваха чадърите.
— Ще вали — каза Асен. — Да влезем вътре.
На вратата се срещнаха с възрастната двойка. Асен задържа Адриана, за да им направи път, но старецът се обърна и попита:
— Семейство ли сте, млади хора?
— Да. — Адриана стисна дланта му под мишницата си.
— Наблюдавахме ви с жена ми. Мога ли да ви дам един съвет?
— Заповядайте! — каза Асен, но някакъв смут го обземаше и гласът му не прозвуча учтиво.
— Галете се с погледи! Животът минава страшно бързо! — старецът пипна периферията на панамената си шапка и последва жена си в ресторанта.