Сега асфалтът не беше златна река, имаше цвят на тиня. Върховете изчезнаха в облаците. Заваля. Започна тихо като есенен дъжд, но набра инерция и рукна. Адриана си поръча второ кампари. Захладя, замириса на озон, започна градушка, но зърната бяха малки и скоро се размиха във водната стена. Шосето отново се превърна в река, но този път, за да влачи мътните си води към притоците на Струма.
— Дълго ли ще вали? — попита Адриана.
— Не — отговори, без да е убеден. В този момент искаше дъжда да не спира, да вали сярна киселина и нитроглицерин и да прати по дяволите целия този абсурд около него. Старият клоун с панамата, благообразната му жена с белите коси, резедавия им мерцедес, тях двамата: Адриана — восъчната принцеса със зачервени от кампари очи, него, скучаеща птица, виеща се безсмислено в концентрични кръгове около живота. — Не! — повтори той. — Летният дъжд преминава бързо!
— Изключиха Велин от университета — каза Адриана.
Неуравновесеността на мислите й му беше добре позната. Съсредоточаването я изморяваше, бърчеше чело и я караше да се чувства нещастна.
— Намери ли работа? — последният човек, който го интересуваше, беше Велин, но знаеше, че трябва да зададе този въпрос, ако не иска да я обиди, непрокопсаният й брат беше една от нейните слабости, намираше го умен заради задръстения му от чуждици говор, красив заради къдриците му. В приливи на нежност ги наричаше „бръшлянения венец“.
— Някакъв негов приятел му е обещал да го вземе в цеха си. Произвежда нещо от пластмаса… Не разбрах какво…
Асен разбра обаче. Велин се готвеше да стане „непман“. Беше нахален, дързък, доста бърз в реакциите и като че ли жесток. Може би точно това беше бъдещето му.
— Погрижи се за себе си — каза Асен. — Велин е мъж, ще се справи.
— Ти не го обичаш?
— Не ми е дал основание за силни чувства.
— Знаеш ли какво ми каза… каза ми, че си му отнел приятелката!
— Клюкар!
— Вярно ли е?
— Не.
— Мога ли да те помоля нещо?
— Разбира се.
— Дай ми честна дума… И между нас са влизали жени, но ти не отрече… Ще повярвам, каквото и да кажеш…
— Брат ти не заслужава тази жена — беше отговорът на Асен. — Усилията и времето му минават в доказване на самостоятелност, мъжественост и кой знае какво още… Всъщност прави заеми и се държи като жиголо.
— Жесток си!
— Може би.
— Все пак не чух нищо категорично!
— Не съм отнел приятелката на брат ти — каза Асен. — Истината е, че той няма с какво да я задържи.
Дъждът започна да утихва. Облаците изтъняха, скоро щяха да порозовеят и да изчезнат. Водата щеше да изтече, да изчезне, да се изпари, да остане само умора от напрежението и чувство за напразно усилие.
— Отегчавам ли те? — попита Адриана.
— Не.
— Дойдох със страх. Очаквах да ме наругаеш, да ме обвиниш в измяна. Пътувах със свито сърце. Сега си давам сметка, че съм се страхувала от безразличието ти. Нямаш право да ми подаряваш пари и да се държиш като настойник, на когото му е дошло до гуша от храненици… Аз те обичам, Асене! Оженихме се млади, имахме грижи, недоразумения, моите амбиции за теб бяха по-големи, отколкото можеше да понесеш. Това ни отчужди, вярно е, но въпреки това те обичах през цялото време. Знаех къде ходиш, с коя, но към това те тласкаше някаква вътрешна сила, от която се парализирах. Борбата ти с Акела беше момчешка дързост. Ти възмъжа с нея. Повярвах в силата ти. Намери сили да стреляш и в Киряков против всички принципи, с риск да ти отговорят с унищожителен огън. Тогава те мразех и въпреки това те обичах. Имаше сила да бъдеш предан на такъв егоист като Васил, на такова нищожество като Борис Попов само защото вътрешният ти кураж отказваше да види истината. Обичаше ги като поданици, приемаше недостатъците им и отказваше да ги коментираш. Исках да впрегнеш енергията си в живопис. Щеше да преодолееш всички пречки, да скъсаш с всичко, което те обвързва…
— Бяхме твърде бедни, Адриана!
— А после?
— После беше късно… Не! По-скоро още рано. Има безсмислени истини… Дори да си убедена в думите си, не можеш да не си даваш сметка колко са излишни.
— Защо?
— Защото си съпруга на Жак Биджерано!
За кой ли път изпаднаха в мълчание. Слънцето си проби път и земята се обви в пара. Възрастната двойка тръгна към изхода. Старецът свали панамата и се поклони, после резедавият мерцедес пое към София.
— Не бива да мразиш Жак — каза Адриана. — Той не е лош човек. Объркан е, животът му е минал безсмислено…
— Не мога да изпитвам омраза. Не съм успявал дори когато се е налагало.