— Това не е отговор!
— Ти не зададе въпрос.
— Както и да е… Не мога да искам от теб да го обичаш!
— Радвам се, че съзнаваш това — каза Асен. — Жак знае ли къде си?
— Казах му, че идвам при теб. Той смята, че ако се срещнете, не бива да е като врагове…
— Няма да се срещаме, това е по-важно.
Разговорът замря съвсем. Асен видя залеза на слънцето, раздвижения трафик по шосето, наплива в ресторанта. Хората живееха, движеха се, ядяха и пиеха и в това имаше нещо успокояващо. Адриана отказа да вечеря. Погледът й потъмня и се загуби като в онези състояния на безпомощност, в които изпадаше сутрин.
По обратния път Асен седна зад волана. Направи го с неприятно чувство. Не му харесваше тази кола, въпреки че по нелекия път до манастира показа великолепни качества. Горе, седнали от двете страни на масата, изпиха по чаша мляко и се разделиха. Адриана се изкъпа и легна в неговото легло, Асен отиде в бившата приемна на манастира и се изтегна на един от шестте нара. Навикнал със светлините, усети кога Адриана загаси лампата. Още нямаше десет и половина. Няколкото книги, които имаше, бяха останали в килията. Опита се да спи. Шумовете на Пирин, които до вчера беше обичал, тази вечер го дразнеха. Някъде свиреше щурец, долу от къщата на Лона долиташе лай на кучета, обаждаше се бухал, кукаше кукувица. Стана. Трябваше му нещо за четене. Една книга, парче вестник, дори ако на него има само обяви. В двора бяха паркирани колите, в светлия квадрат на прозореца Бела гонеше опашката си. Тогава се сети, че в багажника на вартбурга бяха семейните документи. Не беше намерил време да ги прегледа. Отлагаше от днес за утре вече шести месец. Асен изтича по стълбите, отбори багажника и извади голям восъчен плик. На времето такива съхраняваха фотоматериали. С плика и Бела в ръцете Асен се върна в приемната, запали цигара и изсипа документите на нара. Близо час се рови в кръщелни свидетелства, облигации, военноотчетни книжки, медицински анамнези и смъртни актове. Намери документ, по силата, на който притежаваше гробна площ за вечни времена, и договорът по постройката на апартамента. Унищожи голяма част от книжата, включително и свидетелствата си за преминаване от клас в клас, дипломите на родителите си, трудовата книжка на д-р Москов и рецензии за някои от научните му трудове. Отдели своите документи, ненужните смачка на топка и хвърли пред вратата. Остана му един плик облигации и връзка писма. Едва тогава си спомни предсмъртните думи на майка си. Беше обещал да не чете писмата й, да ги изгори в деня на смъртта и. Изкушен от любопитство, Асен се зачете. От десет до два през нощта препречете многократно някои от тях, връщаше се на пасажи, подчертаваше с нокът места, които считаше за важни. Писмата бяха от баща му и го поразиха: Невена Москова се беше омъжила на осемнадесет години за стар лекар. Скромният й произход застанал между младото семейство. Занимаващият се с психиатрия Москов се оказал в доста неизгодно професионално положение. На помощ се притекла енергичната му съпруга. Борела се заедно с него, създавала му клиентела, търпяла слухове за връзките му с медицински сестри, презрението към родителите й, посредствената маниащина на научните му занимания. Била гард и острие в ръцете му и била любеща съпруга до последния ден на бременността й. Стефан Москов я нарекъл „голямата грешка на живота си“. „Тогава намразих дори плода ти!“ — пишеше майка му. Почувствала вледеняване на кръвта и сърцето, опитала да търси спасение в религията, в окултизма, но се оказала чужда на всякакво чувство за мистика и се оставила „по течението“. Угнетявало я всичко, освен пълния покой, в който можела да създаде полет на мисълта и да получи красиви миражи пред будния си поглед.
Прибра писмата и легна. С киселини в стомаха, с повишен пулс и разстроена нервна система, Асен се замисли за майка си и откри, че е приличал на нея, че като че е разливал лудата си вода, докато е изчерпал последния си запас от енергия. Оставаше му един-единствен шанс, ребусът на живописта, в който все още може да открие собствения си образ. Преди да пропадне в съня си, за пръв и последен път призна, задавен от вътрешни сълзи, че най-достойния човек, който беше срещал в живота си, беше неговата собствена майка.
6
Адриана замина на обяд. Времето отново заплашваше да се развали и беше разумно да излезе от планинската клисура, преди да завали дъжд.
— Пороите смъкват камъни на шосето — беше аргументът на Асен.
Съдейки по двете коли, Лона беше донесъл дамаджана вино, зеленчуци и мляко. Закусиха и седнаха пред църквата. Зад слънчевите очила Адриана си беше възвърнала куража, а с Бела в ръцете приличаше на изрязана от журнал и залепена в неестествена среда по силата и поради каприза на лошия вкус. Между тях на найлонов плик бяха наредени подаръците: чифт обувки, пуловер, ризи… в девет и половина Асен Москов изпи първата чаша вино.