— Умишлено пия — каза той. — Отпада изкушението да тръгна за София.
Времето напредваше мудно. От падината чуваха стадото на Лона, кучетата му, над главата им прелитаха редовните авиорейсове за Атина.
— Красиво е тук — каза Адриана. Асен кимна. — Ако имах време, бих останала десетина дни. Чист въздух, спокойствие… Човек се отпуска. В Париж работех по петнадесет часа на ден. Вечер, когато се прибирах в квартирата, тялото ми трепереше от умора. До срещата ми с Жак бях гледала един филм и веднъж бях направила една екскурзия по Сена.
— А после?
— О, Жак познава Париж! Цяло удоволствие е да имаш гид като него. Портиерите те посрещат усмихнати, винаги намираш маса, знаеш къде да отидеш точно тогава, когато там е най-интересно…
— Защо не остана в Париж? — попита Асен.
Адриана го погледна подозрително, но когато откри във въпроса му нещо повече от любопитство, каза:
— Животът е много скъп. Дори да бих могла да живея сама, с Жак би било невъзможно. Работата му се провали. Опита да създаде бюро за предвиждане на модата, но не можа да привлече достатъчно капиталисти и трябваше да приключи. Опитвал е като треньор по ски в Шамони, по тенис на Ривиерата… Изглежда, и там не му е провървяло. Накрая работеше като администратор в един руски трактир. Беше в тежко психическо състояние. Представих го на ателиетата, възложиха му арбитраж на едно-две ревюта, но там се иска много енергия, познаване на стиловете и т.н. Жак просто знаеше да бъде елегантен, а това се оказа недостатъчно. В трактира не го искаха вече, на тях им трябваше не администратор, а портиер, който може да се справя с пияниците. Приятелите му го напуснаха. Живяхме известно време с моята заплата, после се разболя и трябваше да се върнем. Лечението в Париж струва баснословни пари!
— Какво откриха лекарите?
— Нищо особено. Виене на свят, лош сън, изострена чувствителност. Препоръчаха му работа на чист въздух… Може би имаш предвид нещо?
— Съжалявам, Адриана!
— Ще опита като треньор по тенис, но, изглежда, че и тук има достатъчно кадри. Въобразяваше си, че ще го вземат за треньор на дипломатите. Говори езици, знае да се държи, представителен е… Изглежда, че и тази перспектива е осуетена.
— Кажи на Велин, когато си урежда работата по пластмасите, да помисли и за него — Асен си даваше сметка, че е злобен, но искаше да види реакцията й. Адриана не разбра намека, напротив — в очите й блесна надежда.
— Мислиш, че това ще го задоволи?
— Не — каза Асен.
— Тогава защо ми го предлагаш?
— Все пак е някакъв изход!
— Не е изход работа, която не те радва!
Срещу него седеше абсолютно чужд човек. Тревогите и проблемите, които я занимаваха, дори тялото й, което обичаше някога, бяха чужди сега. Във вътрешността й имаше празни места, където въздухът се разхождаше свободно, а това беше откритие, което трябваше да направи отдавна, преди много години.
— Имам една молба — каза Адриана. Чистеше с гюдерия стъклото на остина. Беше дванадесет часът и се готвеше да тръгва. — Подари ми Бела. Последен спомен от теб!
— Подарих я на Вера! — каза Асен.
— Бившата любовница на брат ми?
— Едва ли може да се нарече така!
Адриана включи на скорост и потегли, Асен проследи остина, докато се загуби от очите му, а после се качи на скалите под Обесник и видя целия път до шосето. Когато колата стъпи на асфалта и зави за София, Асен се прибра в манастира, взе дамаджаната и препрочете писмата.
Бурята го завари преполовил виното, пиян и разплакан. Излезе на дъжда и рева заедно със стихиите. На сто метра от него падна гръм и разцепи на две един бор. Асен видя знамение в това. Сам, мокър до кости, пиян и хлипащ, догледа изгарянето на бора и се прибра. Беше празен, лудата вода беше изтекла от очите му, сега се чувстваше спокоен и чист като новородено. Изхвърли през прозореца писмата на майка си и гледа, докато пороят ги превърна в кал. Тогава си даде сметка, че е разчистил миналото си веднъж завинаги, че зад гърба му няма нищо и че утрешното слънце ще изгрее на ведро небе, незасенчено от грижи и спомени. Това слънце нямаше да възвари лудата вода, която тридесет и шест години го влачеше в мътните си порои през живота. Последните количества от нея като че ли изтекоха тази нощ.
На тридесет и първи юли Вера доведе в манастира двама англичани. На първи август в местността „Бейтуловото“ се откриваше фолклорния фестивал „Пирин пее“, който на другия ден се отправяше към връх Вихрен. Асен отиде с тях. След непрекъснатите концерти, чевермета и вино англичаните слязоха в хижа „Яворов“, където ги чакаше шофьорът на „Балкантурист“, а Асен заведе Вера на Безбог. Преседяха три дена в хижата, къпеха се в леденото езеро, ядоха пъстърва и по хребета на планината се върнаха в манастира.