Лона им сготви гювеч в жар, сервира го с куртоазността на стар планинец, навикнал да цени човешкото присъствие.
Асен й разказа живота си. Пролича иронична дистанция към някои събития, които доскоро смяташе за решаващи. Когато дойде време да спомене името на майка си, по реакцията на Вера откри, че говори с любов и лошо прикрита мъка. „Прости ми тайните си! — каза на себе си. — Ако някога свободните ни енергии се срещнат в пространството, нека бъде без омраза!“
На другата сутрин Асен Москов заведе Вера в Разлог, Банско, а след обяд тръгнаха за София. Пътуваха бавно. Вера за първи път минаваше по тези места, като се изключи нощното пътуване с англичаните. На задната седалка на вартбурга Асен беше наредил картините, които смяташе да занесе в магазина за консигнация, в краката им имаше щайга измити праскови, които ядяха, надвесени над шосето. Вечерта Асен се запозна с Манол Манолов, бащата на Вера, шестдесетгодишен мъж с бяла коса, но със стойка на спортсмен и гърлен глас на юноша. Вечеряха в бирхалето на „България“. Манолов говореше непрекъснато. В дългогодишната практика на адвокат той беше видял хиляди прибързани, нелепо съставени семейства, за чиито разтрогвания говореше с хумор. Асен си даде сметка за смисъла на такъв разговор едва, когато Манолов каза:
— Без да се бъркам в живота на дъщеря си, аз имам впечатления от първия й брак и ви моля да не избързвате.
— Нито Вера, нито аз ще прибегнем до брак, преди да сме сигурни, че искаме да се събуждаме заедно.
— Обичайте се — кимна Манолов, — това извисява душата.
Сутринта Вера замина за Варна. Трябваше да настигне англичаните, да им уреди пътуването за Истанбул и да доведе в София някакъв гост на Комитета по туризма. Асен я изпрати до летището и закара пежото на сервиз. Чака повече от час, докато сменят накладките, после го изми и се върна в града. В десет часа на верандата на сладкарница „София“ все още имаше малко хора. Асен избра сенчеста маса. В единадесет и половина имаше среща в магазина за консигнация, дотогава трябваше да убие времето. От дъното на площада се зададе Жак Биджерано. Вървеше с отегчената си походка на уморен тигър, все така елегантен, както го беше запомнил, но като че ли поостарял и поотслабнал. Имаше дълги побелели бакенбарди, бледосиньо сако и излинялата му коса падаше на оскъдни кичури над раменете.
— Мислех, че си някъде из планините? — каза Жак докато сядаше.
— Заминавам следобед.
— Нещо реставрация, нали?
— Да.
— Интересно ли е?
— Зависи как гледаш.
— Гледам като лаик. Как иначе? Ада мисли, че си губиш времето!
— Може и така да се окаже.
Жак бъркаше по джобовете си.
— Склони я да се отърве от боклуците на Каров — каза той. — Баснословни цени дават за тази помия!
Асен се засмя.
— Дотам ли сте го докарали?
— А ти докъде мислиш? — изглеждаше изморен, недоспал. — Виждал съм оригинали на Миро, на Кле… Да не твърдиш, че тези картини имат стойност?
— Нищо не твърдя — каза Асен. — Картините са нейни. Да ги подпали, ако иска.
— Ти би ли ги продал?
— Не.
— Ясно! — въздъхна Жак. — Губя си времето. Почерпи едно кампари. В бързината съм забравил да взема пари.
Асен поръча кампари и още едно кафе за себе си. Мълчаха известно време… Докато поръчката беше сервирана.
— Запознах се с Мария Тренева — каза Жак. — Стана дума за тебе. Каза, че като директор на модната къща си спечелил толкова пари, че като станал някакъв ингел с конкурса за украса, ти си хвърлил на масата двадесет хилядарки, без да ти мигне окото!
— Е?
— Мисля си дали и Ада може да го докара дотам?
— И какво измисли?
— Нищо, иначе нямаше да те питам.
— Аз бях директор, Адриана е моделиер.
— Значи ще даяни на подаяния? Каквото й подхвърлят леваците, така ли?
— Не съвсем. Освен заплата ще получава и хонорари.
— Два пъти в годината? — Жак се засмя дрезгаво. — Въздух! Шитна остина, добави до ония кинти, които й беше оставил и купи един двустаен апартамент на майната си, в някакъв квартал, дето го няма на картата. Цялата й заплата отива за ток, телефон, вода… а се инати с тия боклуци, картините! Все пак тя ги е купувала, нали?
— Да — каза Асен.
— Васил щял да се обиди, били спомени… Глупости! Казах й, че не ти пука дали притежаваме тези картини, или не! Не искаш ли да ги купиш?