— Не.
— Можеш ли да й отвориш очите в тази проклета модна къща? Въвели двоен финансов контрол, имали строго фиксиран бюджет и т.н. Все пак Ада ти е била жена, дявол да го вземе! Кажи й как се пълни джоб от мода!
— Нямам нищо общо с модата — каза Асен. — Занимавам се с реставрация.
— Доходно ли е?
— Свързано е с физически труд. Не е работа за жена. Налага се да кърпиш стени, да зидаш…
— Никакъв изход! — Жак се облакъти на масата. — Някога ви мислех за леваци. Оказахте се способни да се справите с живота. Като видях Васил Каров с беемвето, карантията ми се обръща. Тези дни открива изложба. Градът е полудял! Запазил ресторанта — Жак показа с ръка ресторанта на комплекс „София“. — Целият, моля ти се! Колко, мислиш, струва това?
— Около две хиляди.
— Две и петстотин! И това онзи Васил Каров, който помня отпреди десет години! На човек му идва да се обеси! Аз ли се оказах мухльо, вие ли големи дяволи? Не знам, но нещо в този свят не е наред! „Жьо пран мон биен у Жьо льо труб!“ (Взимам моето, където и да го намеря! — фр.) това е вашата философия!
— През тези години Васил Каров свърши голяма работа!
— С картините, които виждам у бившата ти съпруга, в Париж би умрял от глад!
— Не е точно така…
— Не ме будалкай! Говоря ти като човек. Ада има нужда от помощ!
„Ти имаш нужда от помощ!“ — помисли Асен. Жак беше загубил целия си блясък. Умореният тигър се беше проскубал, сетивата му се бяха изтощили, беззъбата му уста зееше пуста като гробница. Асен погледна часовника си, беше единадесет без петнадесет. Отиде на телефона. Трябваше да се сети по-рано, още горе, когато Адриана беше при него, Асен набра телефона на списание „Курортен дизайн“. По негово време бяха организирали това списание, изборът на директора стана с негово съгласие.
— Вторият съпруг на Адриана е в окаян хал — каза Асен, когато го свързаха с Тодор Милков. — Не е живял в България десетина години и е скъсал всички връзки тук. Прави впечатление на келеш, но просто е изнервен. След известно аклиматизиране може да върши добра работа в списание като твоето. Говори езици, знае да се държи и би бил безценен човек в контакта с чужденци.
— Какво смяташ, че мога да му предложа? — попита Милков.
— Например протокола?
— Прати го. Да ме потърси следобед.
Жак си играеше с питието. Над тази чаша трябваше да прекара до обяд. Не бързаше да пие. Сега имаше значително повече хора в заведението и погледът му шареше по масите.
— Красив свят се навърта тук — каза Жак. — Ако не виждах Народното събрание и паметника, щях да помисля, че съм в Париж.
— Изпитваш ли носталгия по Париж? — попита Асен.
— Носталгия се изпитва по щастливо детство и приятни спомени. Париж ме разсипа. От Жак, оня, от който ви течаха лигите, не остана нищо. Той загина там!
— Има още един шанс за възкресение — каза Асен.
— Какъв?
— Мога да ти предложа работа, свързана с езици и чужденци…
— Ти?
— Да.
— Какво искаш срещу това?
— Нищо.
— Освен да оставя Ада на мира! — Жак се изсмя дрезгаво. — Такива като теб дори не се усмихват случайно!
Асен поиска сметката. Думите на Жак не го подразниха. Напротив, като че ли му отиваше да се държи именно така. Циничен скептик, той все още се напъваше да прави впечатление, въпреки че това му струваше извънредни усилия и непоносима умора.
— Докато бях директор на „Диана“, основахме едно списание, обслужващо курортите — каза Асен. — Във връзка е с чужди фирми за вътрешна архитектура, непрекъснато е в делови отношения с производители, с големи курорти по света, със заводи за асансьори, сервизна и кухненска техника. Работата се разви, списанието се разрасна. Миналата година отпуснаха щат за шеф на протокола. До днес това място не е заето.
— И кой ще го даде именно на Жак Биджерано?
— Главният редактор, с който говорих преди малко. Чака те след два часа.
Жак мина през ироничната си гримаса, през посърване на погледа и се опита да изглежда делови човек.
— Гавриш ли се с мен?
— Не — Асен стана. — Ела да ти покажа къде е редакцията.
Биджерано изпадна в шок едва пред вида на пежото. Между малките коли на паркинга имаше една-единствена лимузина и Асен Москов отключи именно нея. За секунда срещнаха погледите си и това беше последният път, когато Асен видя очите му. Жак не попита нищо. Момчетата от годините на неговата слава шофираха скъпи коли, справяха се с живота по завидно лек начин, а старият тигър Биджерано трябваше да чака на тяхното благоволение. Разделиха се пред „Курортен дизайн“. Биджерано не се въздържа и поиска пари назаем.