В магазина за консигнация Асен разбра подробности около предстоящата изложба на Васил. В новата зала на улица „Шипка“ щеше да изложи сто платна в ретроспективно проследяване на десетгодишен труд. Подготвяше се монография по този случай и неин автор беше Ивайло Денев. Вечерта официалните лица и гости щяха да се съберат в ресторанта на хотел „София“.
Асен Москов остави две картини, качи се в колата и подкара към модната къща. Отдалече видя завършеното сграфито. На общия фон на „Диана“ се открояваха плетеници от електрическо зелено и жълто, примесено с червени и бели петна. „Добра работа — изпита гордост. — Все пак аз съм виновен тази сграда да изглежда така!“ Пред главния вход група работници довършваха фундамента на скулптурата, но подстъпите бяха готови вече и отразено от белия мрамор, слънцето играеше в прозорците. Там на първия етаж, над входа, някога беше неговият кабинет. Оттук започна жизненият му възход, тук се завърши окончателното му падение. Очакваше да изпита болка, някакъв вид ненавист, но гледаше сградата, без да я свързва с хората вътре. Това беше едно представително здание в града, които обичаше, в града на баща му, на бащата на баща му, на неговия род, и Асен се гордееше с него.
Половин час по-късно летеше на юг. Залепнал за паважа, автомобилът му вдъхна възторг от скоростта, внуши му сили и радост в един полудял от слънце ден. Асен Москов щеше да катастрофира шестдесет километра по-късно по серпантините на Градево, но тук, на широкия асфалт между Станке Димитров и Благоевград, сто и петдесет километра в час възбудиха всичките му страсти и докараха до бяс лудата вода, която смяташе, че е унищожил в себе си. Асен мина като вятър през Благоевград, през Симитли и започна слалома по завоите на Предел. На директна скорост се вмъкваше на „християния“ от завой в завой, въртеше волана в обратна посока и натискаше спирачка, докато стигна до онзи завой на края на Градево, когато с обратен волан вместо спирачка натисна газта. Още от първия удар в скалата пежото се раздели на две, а после заедно паднаха в реката. Когато се огледа, видя на десетина метра тихото догаряне на колата. Някой викаше горе. На шосето се разминаваха автомобили. Мускулите му отказваха да се задвижат, но не го болеше нищо. Само някакъв сладникав вкус се надигаше в стомаха му, засищаше го, пареше, скоро щеше да започне да го изгаря.
Асен Москов разбра. Това беше краят. Тук, в някакво дере, до някаква миризлива река се свършваше с рода Москови. Досмеша го. Толкова нелепо беше, че не можеше да не бъде истина. Тридесет и шест години галоп през живота и изведнъж такъв край? „Нека нашите енергии, освободени от тела, се срещнат без ненавист!“ — помисли той и затвори очи. Сладкият вкус се качи в устата му и потече по земята. „Това е лудата вода!“ — беше последната му мисъл. Погрешно беше мислил за смъртта като за болка, беше студ!
— Хей, Фараон! — Станой Донков се печеше на слънце манастира, когато Стоян Бубов Яшаров се появи, почуквайки с бастуна си по пътя. — Чу ли, че художникът хвърлил топа? Пречукал се с колата си в някакво дефиле!
Циганинът спря и вдигна сляпата си глава към небето.
— Сега е ред на Дометиан! — каза той и се загуби между цъфтящите акации.
Вътрешна светлина
Първа част
1
— Вера Манолова?
— На телефона.
— Добро утро, обажда се Васил Каров.
— Кажете.
— Аз съм на улица „Шипка“… в Галерията…
— Да?
— Можете ли да дойдете? Става дума за разпродажба на…
— Асен Москов?
— Да.
— Трудно ли произнасяте това име?
Каров мълча известно време, преди да каже:
— Чакам ви.
— Нямам работа на такава разпродажба.
— Трябва да дойдете! Чакам ви!
Когато сигналът на свободна линия дрънна в ушите му, Каров помоли барманката за двойно кафе. Беше малко след осем сутринта, събота, краят на октомври, но все още топло. Дъждовете се бавеха. От смъртта на Асен бяха минали шест месеца. Следствието се произнесе категорично: нещастен случай. Проследиха спирачния път, опита да овладее колата, намериха камъка, обърнал пежото. Успяха да докажат тезата си. Във всеки случай никой не се усъмни в заключението. По време на погребението и после, когато Лилда покани у тях събраните около гроба, „нещастен случай“ се утвърди като стил за ругаене на „проклетата съдба“. Дори Адриана взираше воднистите си очи в лицето му и търсеше потвърждение. Каров не можеше да говори за тази смърт. Нервната му система отказваше да приеме края на Москов като нелепа случайност. И Вера Манолова не приемаше така смъртта му. На погребението, Каров не можа да остане насаме с нея. Вера дойде едва при гроба, остави букет цветя върху пломбирания ковчег и си отиде като човек, изпълнил досадно задължение. Васил беше видял всичко, реакцията на Адриана, придружена от Биджерано, и Велин, неин брат, по слухове бивш любовник на Вера. Човек, който дълго и упорито беше мразил Москов, макар често да беше ползвал кесията му. „Момент, Вера!“ — Каров беше опитал да я спре по алеята към изхода, но Вера го изруга по мъжки и напусна гробищата.