В нощта след погребението Васил Каров лежеше до спящата Лилда, чуваше равното дишане на сина си, равномерното тиктакане на стенния часовник, оскъдното движение на улицата, последните рейсове на въздушния трафик. Сънят бягаше от очите, нервна тръпка като нажежен реотан протичаше по десния крак от сакроилиачната става до ахилесовото сухожилие, чувстваше всеки зъб в устата си венците смъдяха като открита рана, небцето му беше изтръпнало от цигари, слюнката го режеше като нож. Потискаше с труд суха кашлица, която бе смутила съня на малкия и би изтръгнала проклятия от устата на Лилда. Васил се вдигна внимателно и на пръсти излезе от спалнята. „Асен Москов — нещастен случай или самоубийство?“ Кой можеше да отговори на този въпрос? Кой беше отговорил на Вера Манолова? Каров знаеше, че тя не приема версията „нещастен случай“. Москов беше поставил живота си на чисто. Беше се освободил от вещи, от жена, от приятели, от илюзията „аз творя“, а това напомняше оттегляне, емиграция, бягство. Каров изпи една бира и дълго държа студената бутилка на челото си. Тогава доби онази халюцинация, която по-късно, нарече „вътрешна светлина“. Охладил челото си, седнал на изтръпналия нерв на десния крак, Каров видя серпантините на Градево, летящото пежо, дългото, проточено като змия село, реката, която пълзи „на пръсти“ между полепнали с химикали и тиня, камъни. Пежото се отделя от шосето, в скалата се пречупва на две и пада в дерето. Асен Москов, чист и спретнат, легнал по корем, затворил очи като унесен от дрямка и тънка струя кръв, тиха, дискретна, но и дива, и яростна… това беше смъртта, яростна усмивка, врата от единия свят към другия… Каров смъкна пижамата, облече се и с бира в ръка слезе на улицата. Колата се отдели от бордюра. В заспалия град примигваха единствено светофарите. Когато напусна града, хвърли бирата от прозореца, включи директна и остави беемвето да покаже истинските си възможности. Халюцинацията не го напусна. На разклона за Перник постовият милиционер опита да го спре, подгони го, но скоро разбра абсурда на усилията си. Каров прелетя през Станке Димитров, през Благоевград, през Симитли обра газта и заизкачва височините на Предела… Кракът му инстинктивно натисна спирачката. На пътната табела пишеше „Градево“. Слезе, запали цигара, опита да концентрира разсейващата се халюцинация. Тук започваше Градево, а преди да свърши, трябваше да намери лобното място на Москов. Васил подкара отново, стигна до края на селото, без да е открил нищо. Беше нощ, но осветлението достатъчно силно, а и цинковата светлина на луната достатъчно мощно пробиваше мрака. Каров се върна на началната точка и тръгна отново. Лицето му изхладня, почувства, че се отделя от себе си, че постига концентрация. Кракът му отново спря колата. Беше намерил мястото? Тук? Да. Ето скалата, дерето… Заспуска се толкова бързо, колкото позволяваше тъмнината. Асен беше прелетял това разстояние за секунди, сега на него му трябваха петнадесет минути да се смъкне долу. През реката светеше другия бряг на селото, над главата му шосето се губеше. Откри петно прегоряла трева, нахвърляна пръст, автомобилни стъкла, парче от лайстна. Вместо болка Васил Каров изпита животински страх, който прогони вътрешната светлина и го накара да скимти като куче в тази пустош. Когато кризата отмина и започна да пълзи по обратния път, „самоубийство“ се загнезди твърдо в главата му и той се отправи към София, сигурен, че се е добрал до истината. Двеста и петдесетте километра му струваха четири часа. Беше шест часа сутринта, когато се върна в спалнята. Лилда и Александър спяха. Вмъкна се в леглото, затвори очи. „Асен Москов — нещастен случай или самоубийство?“ Как би могъл да проникне в тази загадка без помощта на вътрешната светлина, на прозрението. Лежа буден до сутринта, но освен възпаления нерв на десния крак не чувстваше друго.
Вера Манолова изглеждаше добре. Силна биология командваше това тяло.
— Дойдох, вместо да ви пратя на майната ви! Не издържах на изкушението.
— Държите се като гамен.
— Шокиран ли сте?
— Не.
— Тогава мълчете! Какво ще пием?