— Алкохол?
— Защо не?
— Рано е.
— Мога да ви поднеса само гарниран със спирт. Поръчайте ми една „Плиска“. Не я плащайте.
Каров се вдигна тежко, отиде на бара, поръча коняк. Върна се на масата.
— Ако не си държите езика, ще би набия! Викнах ви по работа, не да слушам простащини!
— Не ме плашете, Каров!
— Ако ми повярвате, ще си спестите неприятности. — Васил избягваше да я гледа. — Склонна ли сте да чуете това, което имам да ви кажа?
— Няма друга причина да бъда тук.
— Става дума за имуществото. Не подозирах, че няма нито един кръвен роднина. Асен е бил по-самотен, отколкото можех да си представя…
Каров отпи от кафето, но устата му се напълни с утайка и не можа да потисне гримасата.
— Ще взема нещо за пиене — по инерция поръча „Плиска“. На бара отпи малка глътка, допи остатъка на екс, поръча втора и се върна на масата. — Адриана няма права над имуществото му, така че то попада под разпореждането на Фонда.
— И какво е това имущество?
— Ателието и четиридесет и четири живописни платна.
— Знаехте ли, че Асен рисува?
— Каза ми един ден. Тогава не видях картините. Видях ги след смъртта му… Убедих Фонда да покрие цената на пежото. Документите са в джоба ми.
Очите на Вера блеснаха злобно. Конякът се разигра в чашата, побърза да я прекъсне, преди да е изригнала ругатните си.
— Аз познавах Асен Москов. Не ме прекъсвайте! Нито вие, нито аз вярвам в нещастния случай. Знаете с какъв пасив излезе от конкурса на модна къща „Диана“? — Вера кимна. — Разчисти всички сметки, включително с жена си и мен… Ние, които минавахме за най-близки… Парите от ателието са на ваше разположение. Фондът чрез Външнотърговска банка прехвърлиха валута на ваше конто. Поръчах да изпишат „Пежо 504“. Вчера получих квитанцията за покупката — Каров остави документа пред нея. — Нямате митнически задължения. — Вера опита да „вземе думата“, но Каров я прекъсна отново. — Остават картините. Съюзът ще уреди мемориална изложба, подготвят печатните материали и монографията, скоро ще знам кога ще изложат картините. Стигнахме до решението да вземете седем.
— Мразя ви! — Вера беше спокойна и сдържана, така че думите й не прозвучаха убедително. — Но не мога да не ви благодаря.
— Пет от картините ще бъдат ваши. Ще видите портрет на Адриана. Искам да го ангажирате и да й го преотстъпите. Схващате, колко унизена би била, ако разбере кому дължи този жест! Аз ще разполагам с картината. Съгласна ли сте? — Вера кимна. — Другата е портрет на един бивш монах, приятел на Асен. Имал е неприятности, някакъв побой или нещо подобно. Това е другата картина, която искам да ангажирате, без да притежавате.
— Добре.
— Да пием по този случай?
Заведението беше започнало да се пълни. Каров кимаше разсеяно на познати, виждаше, че оглеждат Вера. Готвеха се да седнат на тяхната маса. Не искаше да бъде груб, но знаеше, че ще му се наложи, ако не го оставят на мира. Поръча „Плиска“, отказа „едната минута разговор“ на Владо Матев. Въпросът щеше да бъде „Коя е тази жена?“. Завари Вера с напиращ въпрос. „Обмисля дали да глътне поредната грубост, или да я хвърли в лицето ми“ — реши Каров и не се излъга.
— Знаете ли какво мисля? — каза Вера. — Дали не се чувствате благодетел? Защо не купите портретите? Подарете им ги. Нямам против аз да го направя, но на ваше място не бих отстъпила това право никому. Асен ви поддържаше, докато играехте на опозиция. Помогна ви да направите име и пари, когато решихте да влезете в играта. Подкрепи брака ви. Любовта на жената се изчислява по портфейла на мъжа, Асен се хвърли през глава в огъня… Не казвам, че е било само заради вас, но когато го предадохте, когато му отказахте помощта, която му дължахте, не ви отправи нито един упрек. Прав сте, преди да умре разчисти всичките си дългове, но го направи за своя сметка, от своя джоб. Вие искате да бъдете благодетел към близките му за моя сметка и от моя джоб. Сега вие няма да ме прекъсвате! Колата беше на баща ми. Когато отидох да му кажа, че такава не съществува, той попита: „Не можа ли да запазиш този човек?“ Беше разбрал, че такава смърт се иска само от отвращение. „Не можа ли да подсладиш живота му?“ — значеха думите на баща ми. Можех или не можех да запазя Асен Москов. Извинете наивността ми, но реших, че съм могла, че е трябвало по-агресивно да вляза в живота му, да не изчаквам да отболяват болки, да избледняват спомени. Сега виждам, че отровата, която сте му поднасяли, е в много по-силни дози от захарта, която аз можех да му предложа.
Каров мълча дълго, преди да попита:
— Мислите ли всичко това, или търсите начин да ме уязвите?
— И двете! Бих искала да би уязвя, но се съмнявам, че е възможно!