— Не се сетих да купя картините… Не звучи вероятно, но е факт, това задължение отпада от вас.
— Не с тази цел ви апострофирах. Глупости, седнали сме да се уверяваме в безкористие. Ще взема и пежото, и картините! Няма да ви лъжа, колата ми липсва, а картините ще държа, докато преодолявам кризата. Ако тръгна към друг мъж, ще ги обявя за продан. Повикайте сервитьорката.
— Платено е.
— Казах да не ми плащате коняка.
— Ще ви потърся, когато подредим изложбата. Не ангажирайте портретите. Колата можете да получите днес.
Вера Манолова мина покрай пълните с мъже маси, взе палтото си и съзнавайки цената на впечатлителното си тяло не го облече в заведението.
„Това беше всичко, което можех да направя за Асен“ мислеше Каров. Конякът го беше хванал. Ако престанеше да пие сега, до обяд главата му щеше да се пръсне. Или трябваше да се напие и да спи, или изобщо да не почва. У тях все още беше мадам Елен Розева, жената, която гледаше Александър и щеше да го учи френски. Розева беше шестдесетгодишна французойка, вдовица на генерал. Откакто влезе в дома им, по някакъв особен начин го превзе. Беше остра и нервна с него, но ласкава с детето, затова Каров все още я понасяше. Розева се дразнеше от тембъра му, от навика му да чете в тоалетната, от алкохола, на който често мирише и с поведението си му доказваше пълно презрение. Лилда говореше езици, беше пътувала по света, познаваше Франция и за бившата генералша това беше достатъчно, докато в негово лице виждаше само невъзпитания простак, който е принудил Лилда към нещастен брак. Каров потърси в речника думата „мезалианс“ и се увери, че въпреки оскъдния си училищен френски, все пак е разбрал смисъла на понятието. Лилда беше родена в село Ветрен, беше пораснала между селяни и ако в живота й имаше кошмар, това беше споменът за ранното детство. Беше забранила на баща си да говори за Ветрен, да кани гости, гледаше на смъртта на баба си с облекчение, „това вредно дълголетие“ беше всичко, което казваше по въпроса. Баща й ликвидирал германските колаборанти в района, участвал активно в колективизацията, свикнал да казва мнението си и да не мълчи, пред дъщеря си се превръщаше в памук и смяташе за абсурдно да се опълчи срещу каквато и да било нейна глупост. Каров знаеше, че той се среща с хора от селото си, че ги поддържа материално, но криеше това от дъщеря си и го беше заклел да не й казва. Откакто Розева влезе в дома им, Каров започна да „изтрезнява“. Завръщането на Лилда от Бразилия след дългогодишно отсъствие, след неясно и подсъзнателно очакване, му се стори сияйно като католическо разпятие. Бракът му започна като сън, като пиянство, последва детето, щастието изглеждаше пълно и ако не беше смъртта на Асен Москов, би казал, че е щастлив. Старият Раев, бащата на Лилда, отвори обятия, прие го като син, накара острата му природа да повярва в бащинството, което от собствения си баща не беше получил. Лилда, под влиянието на вдовстващата генералша, започна да отваря критично око за него. Повод за първата разпра станаха ръцете му. „Мръсен сте, не пипайте детето!“ — беше заповядала генералшата. Васил взе сина си. „Това не са мръсни, а боядисани ръце — каза той. — Забранявам ви да ми правите забележки!“ Чувствителната французойка се обиди. „Получавам хонорар, за да се грижа за Александър, и ще изпълнявам задълженията си по съвест. В нашия договор няма клауза, която ме оближира да търпя обиди!“ Лилда беше в Боровец, но когато се върна и научи за инцидента, няма търпение да го дочака за обяд, отиде в ателието и вдигна скандал.
— Какво си въобразяваш, че ще позволя да изгониш мадам Розева? Може би искаш да отгледаме сина си като бурен, невъзпитан и див като баща му?
— Не съм обиждал Розева.
— Мадам Розева! Моля те на обяд да й се извиниш. Кажи, че те е боляла глава, че не ти е вървяла картината, измисли нещо и непременно поднеси цветя.
Каров преглътна. Подготвяше проект за фреска. Беше затънал в работа до гуша. Предпочете да не обядва, но и да не поднася извинения на самозабравилата се генералша. В шест часа Лилда дойде отново.
— Мадам Розева те чака два часа. Казах й, че те боли от срам, че търсиш начин да се извиниш, а ти разиграваш евтини номера. С лихвите ще ми платиш тези два часа!
Каров разглеждаше жена си. Беше гримирана, в рокля с гол гръб, в официални обувки. Докато Лилда му държеше високопарното си слово, Каров имаше една единствена мисъл. „Къде ли отива?“ когато Лилда се умори да крещи и за момент настъпи тишина, зададе въпроса.
— Излизам с приятели — беше отговорът. — Мама е при Александър. Когато го приспи ще си отиде.
Каров се върна при проектите. Рисуваше идейни скици, четеше история и се мъчеше да намери не банализирани символи за решението на стената. Знаеше, че не може да избяга от политическата риторика, все пак това беше калкан на един от градските комитети, но искаше да направи нещо, което да се различава от традиционната пропаганда. Ровейки се в партийните документи, беше намерил снимки на Благоев, Димитров и Кирков в младите им години. Комбинира силуетите и ги нареди един до друг с техниката на барелефа. Когато се готвеше да пренесе скиците на представителния проект откри влиянието. По същия начин Гътсън Борглъм беше изчукал в Южна Дакота бюстовете на американските президенти от Вашингтон до Рузвелт. Каров скъса скиците и започна отново. Мъчеше се по изказвания на Благоев и Димитров да „върже“ някаква композиция, но или заприличваше на стенвестник, или оставаше в лоното на традицията.