— Оказа се, че сте патологично различни!
Невена Москова го изгледа.
— Като че ли искаш да ме обидиш?
Донесоха обяда. Асен не беше свършил с чашата си и я побутна напред. Жестът не хареса на майка му и той го повтори. Ядоха мълчаливо. Москова се държеше като на сцена, но никой не им обръщаше внимание и Асен с труд се въздържа да не й го каже. Познаваше заведението, постоянните посетители. Можеше точно да определи съсловията, а те, общо взето, бяха три. Тук-там някои раиран панталон, или някоя демодирана шапка издаваха един стар свят, изпълзял на слънце през тези години на стабилитет. Второто съсловие, най-разпространеното беше това, което плащаше данък на някоя от музите. Третото, най-дръзкото — хората на частната инициатива, непманите (тази дума възкръсваше), работещи по мазета и тавани пластмасови изделия и всякакви атрибути на амбулантната търговия. Състезаваха се тоалети, претенции и капризи и Асен не без удоволствие откри, че мястото им е именно тук.
— Имаш ли вест от жена си?
— В Прага е.
— Можеше да ми драсне една картичка. Нищо, че не бяхме кой знае колко близки.
— Пише рядко — опита се да отклони разговора. — Борис обеща да мине.
— Имаш ли нейни вещи?
— Картини.
— Върни й ги.
— Ще ги върна — обеща вяло.
— Разправяха, че била любовница на оня негодник, Васил Каров?
— Той не е негодник!
— Все едно какъв е! Истина ли е?
— Не!
— Точно такъв разговор очаквах — Москова взе чашата си. — Ето защо, искаш или не, но приличаш на баща си. И той не би признал на твое място.
— Адриана никога не е била негова любовница!
— Разбира се! — Москова категоризира отговора си и с това потвърди, че се съмнява. — Разнообразието в семейния живот не е вредно, напротив, води до опресняване.
— Подобен разговор между майка и син не е нормален!
Москова се усмихна.
— Казвала ли ти е, че си страхливец?
— Не е имало нужда. Винаги съм го знаел.
— Правиш ли нещо против това? Мога да си представя какъв ужас е да живееш във вечен страх!
Този път Асен се усмихна. Знаеше от опит, че с нарастване на лошото й настроение майка му ще става все по-безотговорна в обвиненията и че на всяка цена ще потърси тема, в която да го намери уязвим. Ако страхът се окаже недостатъчно обиден, щеше да заговори за осакатения му живот, да го обяви за пораженец, безделник, ще заяви, че не е достатъчно мъж и че именно по тази причина Адриана си е отишла.
— Спя — каза Асен. — Насън не се страхувам от нищо.
— Сериозно те питам?
Москова го огледа отново. Имаше твърди очи, започващи да губят цвета си и заедно с бледосините сенки на клепачите приличаха на пресъхнали езера.
— У Москови има няколко случая на лудост. Прадядо ти, генералът, малко след Освобождението е полудял в Русия. Ненавиждал е ръцете си и се е опитвал да ги отсече със сабя. Умрял в някаква лудница.
— Каква нужда да разказваш тези истории?
— Трябва да познаваш рода си. Сестра му се е разстроила на религиозна почва. Като малка учила в католически пансион в Гренобъл. Още там твърдяла, че е призвана да изкупи греховете на Мария-Магдалена. Живяла до дълбока старост, но в пълно помрачение!
— Не се тревожи! — Асен отново хвана чашата. — Чувствам се напълно нормален.
— Предупреждавам те — каза Москова. — Ние сме толкова чужди!
— Страдаш ли?
— Мислиш ли, че това е думата?
— Не! — каза Асен. — Не ми се сърди, но няма да те изпратя.
Лицето й не мръдна. Без да иска, завидя на силата й. Сега не му изглеждаше бутафорна, измислена или глупаво суетна. Напротив — беше агресивна и горда, знаеше, че не е била майка, и не искаше да има син по милост. Възрастта и немощта щяха да я поставят на колене, но не искаше да получи обич и грижи, след като самата тя е отказала да ги даде.
— Животът с баща ти беше ад! — каза Москова. — Не ме прекъсвай! За мъртвите добро или нищо, но сега говорим за лични отношения. Той се срамуваше от половината неща на този свят и презираше другата половина. Беше егоист, а се мислеше за скептик, хората го ненавиждаха — той мислеше, че му завиждат!… Моля те, изпрати ме до вратата!
Асен остана да гледа как майка му ще криви глезени по неравния паваж на улица „Добруджа“. Внимавайки в разклатената й походка, погледът му се отмести и попадна на два млади крака, нервни като жребци пред старт. Гледката му се стори позната. Момичето, вървящо срещу него, съзнаваше магнитната сила на тялото си и когато се изравниха, погледна дръзко, с онова вълнуващо признание за раса, което се поражда между добрите екземпляри на двата пола. Готвеше се да се обърне след нея, когато срещна очите на майка си. На ъгъла в полупрофил Москова беше видяла и разбрала сцената. „Хайде ловецо!“ — казваше погледът й, пълен с ирония, и с презрение. Останаха един срещу друг, до един миг, в който Москова направи крачка и се скри зад ъгъла. Асен се обърна в другата посока, но момичето беше изчезнало. Затворил очи, той възстанови походката й, и с досада откри, че въображението му е имитирало Адриана.