Каров затвори очи, напрегна мозъка, постара се да се изолира от външни шумове, да забрави хилядите политически картини, които беше виждал и да намери свое решение на стената. В главата му се въртяха мадам Розева, официалната рокля на жена му, старата Раева, която нямаше да пропусне да намекне, че не бива да оставя Лилда да скита сама, без да се интересува той я оставя, или тя скита, без да пита никого. „Ние нямахме добро семейство — казваше Раева. — Мъжът ми беше зает, правеше революция, заздравяваше строя, а аз бях млада и имах много свободно време. Казвам ти го, за да пазиш Лилда. Тя е моя кръв, а жените от моя род са били и ще си останат кучки. Иван ме е бил с каиш, държал ме е гладна. Нищо, кълна ти се, нищо не помогна. Спала съм дори с тези, които смяташе за светци. Светци, глупости! Светът се дели на мъже и жени, Иван Раев нямаше време да бъде мъж и може да се сърди само на себе си!“
Човек може ли да е политичен, когато е ревнив? Каров заряза фреското. Откакто под давление на Асен беше направил проект на „Диана“, не беше нарисувал нито една картина. Изложбата му обикаляше Европа, през декември щеше да излага в Берн и Цюрих, получи и признание, и валута, приемникът на Раев в Рио де Жанейро беше уредил гостуването му в Бразилия. Въпреки това не рисуваше. От смъртта на Асен правеше четвърти стенопис, работеше сръчно и вяло, „името“ го пазеше от критиката. Проекти, които само преди една година би нарекъл боклук, сега започваха да го задоволяват. В дома на един приятел на Раеви подрастващия син, ученик в прогимназията, донесе пастели „Ван Брустер“. Помолиха го да рисува. Каров опита да отклони, но след общо настояване, започна на шега да скицира присъстващите. След толкова несполучливи опити да се върне към живописта, след десетки започвани и зарязвани картини, тук в него се върна художникът, прозря лицата, характерите, спецификата на светлината и нарисува съвършена картина, изумителна по простата си сила. Докато й се любуваше и търсеше понятие за състоянието, което беше движило ръката му, тогава терминът „вътрешна светлина“ все още не беше узрял в него, гостите се изреждаха, коментираха образите си, смееха се или се сърдеха шеговито до един момент, в които Лилда каза „Стига игри!“, взе листа, сгъна го на две и го скъса. Кръвта се качи в очите му, изпоти се, призля му, но състоянието му не направи впечатление, никой не съжали за картината, в същата секунда я забравиха и разговорът потече в друга посока. Каров се овладя трудно, но изпадна в противоположно състояние — крайна апатия. Оттогава не беше опитвал да рисува. Беше започнал да строи вила, строежът беше преоскъпен, като се започне от проекта на архитект Манолов, та се стигне до вносната мозайка, която Лилда изписваше на баснословни цени. Тази къща щеше да се превърне в гроб за художника. Каров погледна за последен път проекта и след десет минути седеше в колата, глупаво загледан в таблото. Къде да иде? В къщи? Александър спеше, старата Раева само щеше да засили досадата му. В някои от ресторантите можеше да срещне Лилда, а това щеше да я наведе на погрешната мисъл, че я следи. У Адриана? Можеше да вземе бутилка водка и да отиде на гости у бившата жена на Асен, но Жак Биджерано след първите сто грама щеше да запее старата песен „Какъв мъж бях някога, какво направи животът от мене!“ И скучно, и тягостно. Къде тогава? Но те едва се познават! Каров би могъл да каже, че минава случайно. Този тип, търсеше кой да го почерпи. Беше чул, че дължи пари на всички в заведението. Това не намали цената му в очите на Каров. Той беше живял от заеми, но никога не ходеше там, където би могъл да срещне кредиторите си.
Васил Каров влезе в заведението на писателите. От вратата видя острия, лукав профил на Стефан Дяков.
— Тук затварят. Да слезем в ресторанта.