Дяков избра закътаната зад колона двойна маса и поръча водките, преди да седне.
— Когато един мозък се оросява добре и мисленето вдига качеството си.
— Не гледам така на алкохола — каза Каров.
— Чувах доста приказки за вас. Говореше се, че не приемате никаква друга храна… Поне през устата! — по ситните, преждевременни бръчки около очите Каров можеше да познае, че този мъж е преуморен да поддържа извора си на лукав хумор…
— Бяхте звезда. Предполагам, че не сте си давали сметка колко сте популярен. — Дяковите очи светнаха, направи пауза. — По познатия български терк, със светкавична бързина се превърнахте в нищо. Изумително любопитно е да видиш как един измамен претекст за самовъзхищение може да разнищи дрипа с години култивиран характер. Не знам дали на географска ширина това е възможно.
— Не работя, ще му дойде времето.
— Кога? Сега правите пари. Строите вила. Ще дойде време да смените мебелировката в апартамента, после ще остарее колата, отново работа за пари. Когато смените колата, ще предприемете околосветско пътешествие, пари, пари, пари… Вилната мебелировка ще остарее, ще порасне синът ви. Около един подрастващ мъж грижите се огромни, съдя по себе си, после ще умрете и т.н., та кога ще работите?
— Както изглежда, никога.
— Тогава да пием. Господ — Бог, този хаиз, не изсипва всички блага на едно място. Или имате пари, вили, коли, а срещу това презрението на мъчениците на изкуството… Колко глупаво звучи! Или работите, но нямате нищо, освен дългове. Е, ако се случи изкуството да ви донесе охолство, тогава ще имате рак или друга неизлечима болест.
— Мрачен човек. Мога ли да ви наричам Стив?
— Така ми викат всички.
— Кажете нещо за себе си?
— Аз не влизам в сметката. Познават ме тези, с които пия, мразят ме и се страхуват от мен по съвсем прозаична причина. Казвам истината и за себе си, и за тях. Аз имам наследствено историческа памет, а вие сте производство на хаоса. Всички вие! Имате различни качества, но еднакви недостатъци. Ако нещо наистина ви липсва, това е мащабно мислене. Смятате се за безсмъртни или ако случайно допускате, че един ден ще умрете, непременно мислите, че това ще стане в някакви следисторически периоди, когато едва ли не ще е безразлично жив ли си, или не. Стив е смъртен и го знае. Тленният степенува по значимост земните блага, ако е решил да ги консумира. Да ги презре, ако смята, че в мъчителния диалог „аз и аз“ може да открие повече удоволствия. Аз давя вечерите в алкохол за чужда сметка.
— Знам.
— Мислите, че някой от тях го е открил? Аз им го казвам. Има идиоти, които при такава констатация мислят, че могат да ме презират. И вие ли сте от тях?
— Живях по същия начин.
— Срамувахте ли се?
— Да.
— Това е историческата разлика между вас и мен. Аз не се срамувам. За мен е абсолютно ясно, че не историческият тип търси поводи за презрение, което е по-интересно, обикновено ги намира. Презират едни, че ходят немарливо облечени, но и истински елегантните хора са презирани също. Подозират ги в празноглавие, в повърхностност и т.н. Глупостта има неизчерпаем арсенал от обидни определения.
— Какво излиза? — попита Каров.
— Ще ви кажа — ухили се Стив. — Но ще ви струва много водки из нощните заведения.
Когато почувства, че се напива, Каров потърси начин да се измъкне, но вместо Лилда чу по телефона гласа на тъща си. Дяков се наливаше мрачно. Злъчта му започна да се превръща в оръжие.
— Ще напиша книга за вашия приятел Москов. Щом смъртта му направи впечатление, значи в нея има нещо. Носи се слух, че сте играли нечестно. Какво ще кажете за свое оправдание?
— Ставаш нахален.
— Аз съм единственият човек, който е в състояние да направи хроника на интересните хора в София. Познавам града като никой друг, знам да отсявам истината независимо под какви Чомолунгми от лъжи ми я поднасят и имам съзнанието, че времето ще унищожи много от стария аромат, ще го скрие от погледа на потомството. Москов загива, изоставен от тези, които допреди няколко дена е поддържал? Този феномен заслужава внимание. За вас няма да пиша повече, отколкото заслужавате… Жесток, но страхлив, суетен и алчен, честолюбив, но за жалост безчестен и, разбира се, рогоносец.
Каров почувства очите си на половин метър пред тялото, пресегна се през масата, придърпа го за ревера и му нанесе тежко кроше между скулата и ухото. Стив полетя със стола, но когато се озоваха един срещу друг, шутът му попадна в чатала на Каров. Разтърваха ги. Пиеха в Унгарския ресторант. Портиерът повика милиция. Когато ги подкараха към колата, старият клиент Каров получи известна компенсация.
— Не знаех, че си ти — каза портиерът. — Съжалявам, Василе!