Каров изпусна волана. „Какво ли ще отговори?“ — мислеше той.
„Какво би могла да отговори?“ — но когато чу: „Ние имаме семейство, мамо!“ — думите му подействаха като шамар и спря колата.
— Случи ли се нещо? — попита Раева.
— Обърках педалите — отговори Каров.
— Как върви работата? — попита Иван Раев. — Срещнах, секретаря на пети район. Ако побързаш с проекта, ще ти предложат декорирането на ЦКС.
— Това фреско ще виси там петдесет години. Ако „побързам“ петдесет години, ще ме псуват!
— Не го слушай — каза Лилда. — Паникьор. И Комитета ще завърши в срок, и другата сграда ще декорира.
— Не поемай ангажименти от мое име!
— Заслужава да побързаш — обади се Раева, макар всячески да се старае да остави впечатление, че не се бърка в чужди работи. — Семейство сте, вила строите, утре детето ще порасне…
— Моля! — Васил беше по-рязък, отколкото би искал. — Професионалът трябва да пази името си. Ако се издъня веднъж, това ще е краят.
— Прав е — каза старият. — Алчността никога не ми е била симпатична… Въпреки това, ще се справиш ли?
Трябваше да даде някакъв отговор:
— Надявам се.
— За себе си нищо не искам — Раев продължи с удвоена жар. — По дяволите парите! Знаеш колко горд ще бъда, когато стари приятели разглеждат районният комитет и аз: „Зет ми направи тази украса!“ Лилда вървя трудно, не можах да кажа: „Дъщеря ми е отличничка!“ — макар много да ми се искаше. После и в живота… Не че имаше лоши прояви…
— Татко, моля те!
— Какво съм казал? Аз съм горд със зет си и искам всички да го знаят. Когато откривахме изложбата и видях колко стари другари са зачели Васил, едва сдържах вълнението си. „Ето, казвах си, създадохме поколение. Какво значение дали това са собствените ни деца, или техните връстници за комунистите всички деца са свои!“
— Майка-героиня! — подхвърли презрително Лилда.
— Ето този тон не обичам! Откъде събра толкова жлъч? Внимавай да не обучиш малкия на отрова!
— Прекаляваш! Жлъч, отрова, хвалиш Васил като бебе, оплакваш се от мен… По-добре кажи какво направи за Рио?
Раев мълча няколко секунди.
— Ще има покана за теб… За последен път!
Лилда беше чула най-важното:
— Поискай самостоятелен паспорт. Не искам да пътувам като придружител.
— Това е по-лесно.
— И срока… Поне шест месеца.
— Шест месеца ли? — Васил помисли, че не е чул. — Четири, максимум шест седмици, искаше да кажеш седмици, не месеци.
— Казах месеци! Ако ти нямаш работа в Бразилия, аз съм там, имам приятели, искам да се върна, когато ми скимне. Никаква нужда няма това да бъде по едно и също време с тебе. Какво ще правя на изложбата? Ще се държа като госпожа съпругата на господин гения? Мерси!
Мълчанието падна като преса. Каров отново почувства възпаления нерв на десния си крак, кръвта напираше към очите, склонни да набъбнат в приливи на гняв. Имаше ли някаква работа тук? Вдигна се тежко, изгаси фаса.
— Върви, където искаш, стой, колкото искаш! — тръгна към вратата, спря и се обърна към стария. — Кажи им да търсят човек за ЦКС!
Отиде в ателието, преоблече се, подготви статива и легна. „Какво разменям срещу унижението си?“ Дом, средства, жена… Само допреди година и половина нямаше нищо! Никога нищо не беше имал. Баща му беше болнав човек, изнежен от затоплени стаи, със слабо сърце и разрушена нервна система. Болестта му, поне тази, която се виждаше с просто око, се наричаше умиление. Александър Каров плачеше, когато срещне познат или се сети за детството си, когато го попитат как се чувства или му отстъпят място в трамвая, когато сядаха да обядват заедно или когато Васил проявяваше задължителното внимание, общо взето, най-тягостното му задължение. Каров можеше да каже: „Днес се чувствам зле!“ — и да ревне или, напротив. „Тази нощ спах добре“ — и от очите му да потекат порои. Плачеше тихо, без глас, без хлипане, но Васил не можеше да се отърве от мисълта, че баща му е „подгизнал“, понятие, в което не влагаше кой знай какъв смисъл, но което го държеше на разстояние като от предмет, който не бива да се пипа с ръка. Старият Каров (всъщност той не можа да остарее) работеше като касиер в антикварна книжарница, славеше се с педантизма си, гладеше сам тъмносините си лакетни ръкави, говореше непрекъснато за висока почтеност, употребяваше точно този израз, разбира се, придружен от обилни сълзи, носеше на майка му жалката си заплата, казваше тихо: „Отглеждай сина ни, майко!“ след което изпадаше в транс. Плачеше от всичко, от детски глас, от уличен скандал, от кашените супи на майка му, от добрите бележки, които Васил получаваше в училище, докато баща му беше жив, Васил не покани никого в къщи. Преди години Асен го беше попитал защо, Каров отговори: „Не бива!“ и с това разговорът приключи. Асен Москов първи влезе у тях, но след смъртта на родителите му. Една вечер в отсъствие на Васил майка му беше получила стомашна криза. Вместо да потърси лекар, старият беше плакал до леглото й. Когато започнала да посинява, повикал съседите. Късно, майка му получила перитонит на път за болницата. Тогава Васил разбра какъв стълб в къщата е била тази тиха жена. За майка си нямаше друго понятие. Не помнеше да е разменил повече от две изречения с нея, да я е чувал да пее, да се смее, да повишава глас. Майка му беше продавачка в същата книжарница, в която баща му беше касиер. И двамата не бяха работили друго в живота си, но докато тя беше жива, в къщата винаги имаше какво да се яде, както след смъртта й, никога нищо. Васил получаваше тридесет лева пенсия, даваше ги на баща си и системно седеше гладен. Това беше годината, когато баща му купи две картини, огромни, грозни платна, които нарече „мили“, задавен от сълзи, без за миг да помисли какво ще ядат вечерта. Васил не искаше да помни детинските прояви на баща си, никога не му отправи упрек, обаче се принуди да мине във вечерно училище и да работи на преса до края на гимназията. „Затворен характер!“ Беше чувал този упрек от кого ли не. От приятели, от жените, които минаха през живота му, от Лилда… „Трябва да се бориш със затворения си характер!“ — казваше тя и Васил изтръпваше. Под опиата на любовта се канеше да й разкаже всичко за себе си, но после, след изтрезняването… Задоволяваше се да скърца със зъби. През двете години казарма видя баща си един-единствен път, когато го пуснаха да кандидатства в Академията. Служеше в специални части и отпуските бяха сведени до минимум. В казармата, за първи и последен път сподели живота си с някого. Командирът му си даде сметка, че Васил е единствения войник, който не получава пари и никога не говори за дома си. Заведе го в града на вечеря и попита: „Какво става у вас?“ Под влияние на виното и на особеното уважение, което в казармата мъжете развиват един към друг, Васил му разказа всичко с подробности. Тогава капитанът разкри пред него една непозната страна на живота — надеждата.