— Ако не влезеш в Художествената академия, ще препоръчам на командването да те изпрати във Военната. Ще получиш инженерна диплома и ще се превърнеш в независим човек.
„Положението ми не е безнадеждно!“ Васил лежеше буден до войнишкото легло. Не вярваше, че ще го приемат. „Толкова щастие не е за мен“ — беше вътрешния му довод, но след разговора с капитана дишаше по-леко. „Все пак от мен може да излезе нещо“.
В Академията го приеха първи в списъка и първата стипендия получи той. Започна да рисува дипляни, илюстрации във второстепенните вестници, видя се с пари и откри алкохола. След усилените упражнения във войската — водолазно дело, парашутизъм, стрелба — след две години изпитание на тялото, започна и неговото разлагане. Докато следваше, из Европа шестваше екзистенциализма. Като всяко модно течение и то намери привърженици в България. В кафенетата се водеха безкрайни разговори за смисъла на живота, общо взето, такъв се отричаше, за смъртта, за бога и дявола. Каров, по природа склонен да приема трагичното, гледащ на себе си като на човек без бъдеще, повярва от сърце на „Жреците на мрака“. Започна с подражателски сюрреалистични картини, но здравото начало в него, приказките, които беше изчел покрай антикварната дейност на родителите си, го вкараха във фантастични „тилилейски“ гори, започна да „внася“ вили и самодиви, вещици и караконджули, преплете представите си за ад и рай (не беше чел нито Данте, нито Библията) с по-модерните атрибути на екзистенциализма и поради мрачния си характер, успя да внуши на колегите си „вътрешен ад“, термин, популярен през втората половина на петдесетте години. Още в първи курс, Каров се превърна в мълва, която прескочи рамките на Академията. Това остана тайна за баща му. Васил не говореше в къщи. Задоволяваше се да му дава половината от хонорарите си, които старият вземаше със сълзи на очи и разпиляваше с втрещяващо лекомислие. Така мина последната година от живота му. Чистейки със спирт костюма си, Александър Каров опожари до тухла кухнята и прележа с тежки обгаряния близо три месеца ту в болницата, ту в къщи. Когато се пооправи и реши да се изкъпе, падна в банята така, че наниза увисналото месо на дясната си ръка върху превключвача на водата, припадна и умря от загуба на кръв. Васил го погреба, замени двустайния държавен апартамент срещу държавно ателие, „отдели се“ от родителите си и започна да ги измисля. Забули с тайнственост смъртта на баща си. Колегите му знаеха в какъв род войски е служил и изтълкуваха погрешно мълчанието му. В нетърпящото посредственост въображение на младите художници стария Каров се превърна в разузнавач, загинал при акция. Васил не направи нищо против този мит. Напротив, до такава степен се вживя в него, че веднъж, това се случи един-единствен път, когато показваше някаква хватка от скайджуса, не се въздържа и каза: „Знам я от баща си!“