Започваше да ръми, вдигна яката на шлифера, запали цигара. Прикрит от навеса на входа, дълго гледа улицата. Срещу него блестеше фасадата на хотел „Хемус“. Достатъчно беше да прекоси площада, за да потъне в някое от заведенията. Въпреки това се колебаеше да вземе ли колата, или да иде пеша до някое от централните. „Какво ще правя тук?“ — питаше се той, без да си признава, че в центъра би могъл да срещне Лилда.
Десет дена не беше чувал нищо за жена си. Старият Раев донесе вещите му и многословно изрази съчувствието си. Не помнеше думи, в него остана вкусът на съжаление и едва се въздържа да не постъпи с Раев като с дъщеря му. Лилда не се обаждаше, той също, а това започваше да прилича на раздяла. Странно, но единствената му мисъл беше детето.
Васил знаеше какво значи срам от родители и щеше да намери начин синът му да се гордее с него. Бебето Александър му беше безразлично, дори противно, но момчето или мъжът Александър щеше да изпълни така силно осезаемата нужда от близък човек. Каров щеше да се подготви за този ден. С възмъжаването момчетата започваха да се гордеят с бащи спортисти, млади, стройни, умеещи да се върнат към детството, без да са непохватни или тромави, знаещи да създават респект, без да го търсят, запазили усмивката на младостта, но добавили нещо и от „скептичната ирония на времето“. Александър щеше да получи от баща си всичко, което помага на физическото възмъжаване. Каров можеше да го научи да плува, да се бие, да шофира и това беше наистина всичко, което един баща беше длъжен да достави на сина си, освен материалното спокойствие и възможности за професионална ориентация. Васил Каров можеше всичко, когато Александър се наситеше на тялото си и обърнеше поглед навътре в себе си, щеше да открие другата страна на баща си, твореца. Загубил вкус към еротика, към суета, потънал в работа, изхвърлил всичко излишно от бита си. Както казваше Пикасо: „Постигналият истинско богатство, материално и духовно, може да заживее чистия живот на бедния човек!“ Васил знаеше цената на подобни мечти. Схващаше цялата им инфантилност, беше твърде суетен, за да си признае, че мечтае, знаеше, че иска да бъде обект на гордост, да се превърне в модел на подражание, че суетата му е по-агресивна, отколкото логиката устойчива, че всичко това има само лична цена и че е много възможно един ден Александър да се отнесе с презрение към него. Успокояваше го фактът, че ако му се наложи да се черви, ще бъде единствено пред себе си.
Каров знаеше как да поставя дистанция пред това, което наричаше „слабост от любов“. Знаеше, че ако се наложи, ще отстрани Лилда с „мръсни картини“. В носталгията си по нея беше достатъчно да си припомни разюзданото й отношение към леглото, безскрупулния й нрав, за да измести от съзнанието си „десетте години на очакване“, детския пламък в очите й рано сутрин, физическата й привлекателност, които все още го подкупваха и го държаха в зависимост. По същия начин се беше справил с болката за майка си. Вместо тихия й глас, безшумните стъпки, висшата скромност той предпочиташе да си спомня за пълната й безличност, за скуката, която навяваше, за нещо друго, на което не намери понятие, но все пак наричаше с приблизително точното „отсъствие“. Тогава болката се затваряше, заглъхваше, губеше се. Каров беше загубил единствения си приятел, Асен Москов. Приживе острият му нрав се отнасяше с известно презрение към този „търговец, който всячески се стараеше да мине за артист“. Нещо принуди Каров да мисли, че Москов е длъжен да го подкрепя материално, че в отношенията им уважението, толерантността, вътрешната и външно показната вярност са дълг само за едната страна, и то не неговата. „Аз съм художник, мислеше Каров. Чиновниците в бранша се хранят на мой гръб, трупат самочувствие за моя сметка и ако съзнават, че са длъжници, не съм аз този, който ще ги освободи от повинност!“, но когато Москов загина, Каров изпадна в апатия. Асен беше проникнал дотолкова в него, че смъртта му обезсмисляше усилията. „Москов живее добре, но аз ще му покажа, че на този свят има нетленни неща!“ — беше вътрешния мотив на Васил, когато рисуваше в ателието си, глух и сляп за всичко външно. Асен го подкрепяше, но и дразнеше. Изложбата възстанови името на Каров, обезпечи го материално, но беше отровена от тази смърт. Когато гостите започнаха да идват, когато салонът се напълни с официални лица, Васил изпадна в странна тъга, която по-късно определи като самосъжаление. Чувстваше се сирак, който се е старал да покаже значимост пред родителите си, а те подло са умрели един час преди неговия триумф. „Асен трябваше да бъде тук!“ — мислеше Васил, докато получаваше комплименти, искрени или фалшиви, и преди съзнанието „Аз се наложих!“ да добие увереност. Създавайки си бариера срещу болки, Васил не можа да изолира Асен, даваше си сметка, че времето ще задълбочава нуждата от близост с Александър. В централните ресторанти нямаше нито места, нито познати, но в полупразния бар на кинодейците завари Стив Дяков.