— Чакаш ли някого?
— Дължа ти двадесет лева? — Дяков му подаде парите. Пред него нямаше нищо, нито цигари, дори пепелникът беше чист.
— Разчистваш дългове?
— Отношенията си с държавата уреждам сам!
— Помня. Ще пием ли нещо?
— Започнах да работя. Докато не свърша, ще се държа на сухо.
— Барът не е най-доброто място за въздържатели.
— Не ме свърта. На гости не обичам да ходя. Живея вкъщи и по баровете.
Васил поръча сливова ракия. Дяков му действаше добре, държеше го нащрек, в негово присъствие беше изцяло ангажиран от провокации, но поне не му оставаше излишно време да се рови в мисълта си. Когато отпи първата глътка и почувства спирта в стомаха си, запали цигара, отпусна се и попита:
— Какво пишеш?
— Роман. Събирам писма, ходя при близки на персонажа… Не те ли интересува кого съм избрал за главен герой?
— Досещам се.
— Асен Москов? — Каров кимна. — Прав си. Сутринта бях при Адриана. Обеща ми писма. Ще ме излъже ли?
— Не.
— Имам списък на хората, които трябва да разпитам. И ти фигурираш вътре.
— Асен притежаваше таланта да превръща в пари всичко, по което се докосне, но живя с чувството, че пропилява живота си. Искаше да бъде художник. Ако някой не вярваше, че е, това бях аз.
— А сега?
— Страдал е… картините му са гърчове.
— Искаш да кажеш, че изложбата ще бъде посрещната добре?
— Нищо подобно не казвам. Беше артистичен, имаше и замах, и кураж, а сега разбирам, че е знаел какво е…
— Страдание? — Каров кимна отново. Мълчаха. Стив го дочака да допие ракията, да поръча втора, преди да каже: — Ще участваш ли в „разясняването“ на Москов?
— Да.
— Достатъчно ли ще бъде?
— Познаваш ли Ивайло Денев?
— Хомосексуалистът?
— Когато монографията му излезе от печатницата, ще пуснем изложбата.
— Говореше се, че не понасяш Денев.
— Без значение.
— Ексхумация? — Дяков се засмя дрезгаво. — Оставихте го да умре, приживе го изхвърлихте на боклука, сега му готвите паметник. Празна работа, Каров! Вашият приятел е в гроба… Що за човек е Адриана Биджерано. Бих прекарал няколко нощи с нея.
— Кажи й го. Само че няма дете и няма да е особено… Как се беше изразил. Вълнуващо?
— Твоята съпруга не откликна на дружеското предложение, успокоява ли те?
— Трогва ме.
— Да смятаме, че няма инцидент?
— Да смятаме. Как реагира Адриана, ако си така любезен да ми кажеш?
— Не знам още — Стив се усмихна, — чакам я.
— Тук?
— Да, тук, всеки момент.
Каров почувства възпаления нерв на крака си. На нещо напомняше тази среща… След развода с Адриана Асен го беше поканил, когато очакваше отговор от Вера Манолова. Васил много добре помнеше колко неловко се беше чувствал тогава.
— Умълчахме се — каза Дяков. Лицето му беше иронично и с онова „сатанинско изражение“, което толкова упорито се стараеше да постигне. В един момент очите му посърнаха и Каров откри истината. Споходен от вътрешна светлина, той видя с гърба си Адриана и Жак, а когато се обърна, те вече крачеха към масата. Обхвана го странно успокоение. „Какво ме интересуват отношенията на Адриана?“ въпреки това му беше приятно, че този арогантен хлапак ще остане с пръст в устата.
— Отговорът се получи — каза Каров.
— Недвусмислен отговор! — Стив се беше съвзел и се усмихваше. Стана. — Заповядайте! — целуна ръка на Адриана, ръкува се с Жак. — Мисля, че ще ви бъде приятно да видите Каров.
Адриана целуна Васил, седна до него. Жак вдигна палец за поздрав, стар гаменски жест, разпространен в петдесетте години.
— Обаждаш се много по-малко, отколкото е прилично — каза Адриана. — Разделил си се с Лилда?
— Така изглежда.
— Сериозно ли е?
— Не знам причината.
Адриана сложи ръката си върху неговата.
— Сигурен ли си, че ще бъде по-добре, ако знаеш причината?
— Не знам, ще бъде по-ясно.
— Ела на бара!
Причината се оказа Антон Гаев, син на дипломат в Бразилия. Според Адриана копие на Васил Каров отпреди петнадесетина години, но много по-красив и много по-арогантен. Мълвата свързвала Лилда с него, макар че той бил официално сгоден с… Васил не запомни за кого. Симулирали приятелство, но било ясно, че връзката им отишла значително по-далеч. На обяд ходели в Руския клуб, вечер по Витошките заведения. Антон имал тъжни очи, носел бели костюми и изглеждал добре. Каров чу повече. Ставаше смешно. Двадесет и двегодишен любовник. Не почувства нито ревност, нито болка.