— Тъжно признание за остаряване — каза той.
— Не го взимай като клюка. Знаеш, че обичам Лилда.
— Сега имам повече надежда да запазя Александър — каза Каров.
Жак беше възвърнал нещо от фасона, така безмилостно смазан от дългогодишен престой в Париж. Беше заработил като шеф на протокола в списание „Курортен дизайн“, след това бяха му предложили да приема протокола на Комитета по туризма. Работеше с чужденци, с пътнически фирми, получаваше хонорари и самочувствието му бързо се възвръщаше. Беше възстановил изрядната си елегантност, престоят по планинските курорти беше освежил лицето, но все още не беше постигнал материалното състояние на онези момчета, които в петдесетте години го гледаха като „Господа — бога“, това бяха негови думи. Васил Каров виждаше метаморфозата на Биджерано и за хиляден път си мислеше, че ако не беше Асен, всички те щяха да са просяци. Жак дължеше всичко на бившия мъж на жена си, но заедно със съзнанието, че му е била подадена ръка, беше запазил и дребнавата злоба към покойния си благодетел…
— Видях Вера Манолова в „Пежо–504“? — каза Биджерано.
— Е?
— Говореше се, че Асен е загинал с нейния автомобил?
— Слухове!
Васил видя посърването на Жак, но го дочака да продължи:
— Оказва се, че е бил толкова зле материално?
— Никога не е бил зле.
— Защо го съжалявахте толкова?
— Асен никога не е бил за съжаление! — натърти Каров.
В девет часа лежеше в ателието с криминале в ръка. До ръката му димеше чаша „Ърл Грей“, на някаква случайна станция беше намерил изпълнения на рок-звездите от петдесетте години. Беше тихо, спокойно, а Каров не искаше друго.
Адриана го успокои. Мислеше, че на Лилда й е рано за любовник.
Отдаваше поведението й на отвращение, на антипатия следствие на студенината му към детето. Истината се оказа толкова банална, че го досмеша, „Нещастна кучка!“ Очакваше, че ще изпита поне ревност, както беше прилично в подобни случаи. Вместо това го обзе пълно спокойствие, желание да прекара най-накрая една спокойна вечер. Живял четиридесет години със съзнанието, че нищо красиво и лесно достъпно на този свят не е за него, че се е родил под угаснала звезда, Каров беше от хората, които са готови да приемат всички мизерии на живота като нещо нормално и да преболедуват изненадата си от инцидентните радости по един шокиращ околните начин.
— Завиждам ти! — беше казал Асен. — Можеш да положиш истински труд, а това е първото условие за вътрешно съвършенство.
— Липсват ми първите седем години.
— Не надценявай седемте години. Ти си художник.
— Дори да съм, никой няма да го забележи.
— Артистът никога не остава неоткрит — продължаваше Асен, лишен от завист, готов да се радва на чужд успех, или с цялата си страст да се отдаде на някаква кауза, стига да я вземе за благородна.
Васил беше казал:
— Твърде много вярваш в бъдещето.
— А ти твърде малко! Ако не те познавах, бих казал, че кокетираш.
Пристъпвайки към брака си, Васил знаеше, че ще произлязат разочарования, но десетте години, през които беше чакал завръщането на Лилда, до такава степен я бяха идеализирали, че той се хвърли през глава под венчилото с мисълта, че ако има опасност, все още е далеч.
„Антон Гаев? Той или някой друг, какво значение би могло да има? Ще отида да ги видя!“ — помисли Каров. Интересно що за птица бе малкия? Как ще се държи Лилда, когато застанат очи в очи. Щеше да отиде и да седне на масата им… Не, би приличало на ревност, би ги подвело към грешни заключения. Ще потърси някого и ще отиде в клуба… Борис Попов? Не беше го виждал от помена на Асен. Точно шест месеца! Как би обяснил поканата? Работа? ЦКС-то? Разбира се! Стига предложението да е в сила.
Васил се хвана за телефона. Почти веднага чу гласа на тъста си.
— Васил Каров! Да, аз съм! Не, не търся Лилда. Исках да те питам дали си отказал ЦКС-то? Офертата съществува? Бих желал да помогна на един колега, близък приятел. Ще бъда консултант. Съюзът няма да има нищо против. Провери, моля те, ще чакам на телефона.
Един час по-късно Иван Раев се обади. Беше получил потвърждение. Проектът за сграфито щеше да бъде поверен на екип под консултантството на Каров, стига да не възрази Съюза на художниците.
„Готвя се да имитирам Асен Москов!“ — мислеше Васил с ръка на телефонната вилка. — „Борис търсеше контакт с мен, аз го отблъснах, искаше да бъде художник, аз му помогнах да се откаже. Сега му предлагам работа само защото някой трябва да дойде с мен утре на обед в Руския клуб. Не бива да позволя на мръсната си фантазия да ме превърне в меценат в собствените ми очи!“