— Мария? На телефона е Васил Каров. Би ли повикала Борис?
„Как да започна?“ — мислеше Каров, когато чу гласа на му.
— Тази вечер трябва да отговоря на едно предложение. Би ли изработил сграфито за сградата на ЦКС? Не знам пълните подробности, но калканът е девет на шест или петдесет и четири квадрата. Оценката е тридесет хиляди. Срокът ми се вижда приличен. Помисли тази вечер и ми кажи утре на обяд, например в Руския клуб? До утре ще знам всичко и ще съм взел разрешението на Съюза. Извини ме пред Мария… — когато затвори телефона и се облегна на стола, пижамата залепна за тялото му.
Васил влезе в Руския клуб преди дванадесет. Завари Борис. Поръчаха вино, Борис разказа няколко вица, Васил се смя от сърце. Само допреди няколко месеца тези вицове биха го вбесили. Присъствието на Борис Попов го успокояваше, като че ли запълваше онази празнина, която смъртта на Асен беше оставила. Все още отбягваха разговора за сграфитото. Беше чул, че Мария не е добре, че страда от някаква гръдна болест. Да, но лекарите очаквали след раждането организма да закрепне. След пет месеца чакали дете. Някакъв медицински капацитет, казал, че любовта и спокойствието, тези универсални лекарства, и този път оправдали славата си. Борис използвал всеки миг, за да я води по планините, морето все още й било забранено, а чистият въздух, слънцето и снега, довършвали оздравителния процес, Каров не попита за каква болест става дума. Борис му се стори по-търпим от друг път. Възрастта си казваше думата, беше загубил нещо от напрегнатостта си, това, което Каров вземаше ту за алчност, ту за прекалена амбиция, сега като че ли се уталожваше. Предаността, с която говореше за жена си, започна да го трогва. „Той ще се окаже единствения щастливец между нас“ — помисли Каров.
— Съвсем ли захвърли четките?
— Основах цех за картички, изгледи, сватбени фирми — каза Попов. — Преминах във фонда. Работата ме затисна така, че нямам време да вдигна глава.
— Направи тази стена? Ще ти помогна… За кураж. И без това ще ме пишат консултант. Ако това не те обижда.
— За каква обида може да става дума? Бих се върнал към занаята. Не вярвам Съюза да потвърди кандидатурата ми.
— Аз съм член на секцията — каза Каров. — Проблем със Съюза не съществува. Моето консултантство ще бъде формално, за пред инвеститора, разбира се, безплатно. Ще те свържа с моя екип, другото е въпрос на работа. Толкова бездарници цапат стените на София, че не виждам причина да се държиш скромно. Готов съм да обсъждаме проекта, в каквато и фаза да се намира.
— Ще опитам.
Каров почувства облекчение.
— Помниш как се хванах за „Диана“? Ако Асен не беше настоял още щях да гладувам… Не казвам, че ти имаш нужда от работа, но нищо не ти пречи да се върнеш в бранша.
— Ще опитам! — повтори Борис.
— Това заслужава по-твърд алкохол. — Каров беше започнал да забравя защо е тук. Борис му беше достатъчен. Беше престанал да чака Лилда. Времето минаваше, наближаваше два часът, вероятността да дойде все повече намаляваше. Допиха виното, обядваха, поръчаха кафе, отново се върнаха на Асен. „Този разговор ни наслаждава!“ — мислеше Васил, докато слушаше с какво удоволствие Борис разправя стари спомени, колко в склонен да идеализира Асен, с каква готовност му признава достойнствата, които приживе би оспорил. „Само пред смъртта сме толерантни!“ — беше последната му мисъл.
4
Когато се раздели с Борис, Каров мина през Съюза, оформи документите по възлагането, продиктува писмо до инвеститора, преседя в клуба на приказки до свечеряване и към седем часа се прибра в ателието. Имаше особена библиотека. Купуваше всичко, за морски пътешествия, за подводни експедиции, за самотни мореплаватели, беше събрал книги за финикийски и сарацински експедиции, за генуезки и венециански колонизации, за великите колонизатори на католическите корони. Беше събрал всичко за големите капитани от Марко Поло до Писаро и Нуньос, знаеше с подробности пиратската хронология, развитието на морските сили от средните векове до наши дни. Можеше доста точно да каже с колко съда са водени битките при Трафалгар, Цушима, Абукир и т.н. Минал през водолазна подготовка, служил в армията като фрогмен, събираше книгите на Кусто, Ханс Хаас, Ханес Келер и т.н. След Чичестер и Ален Бомбар мисълта за собствена яхта не излизаше от главата му. Не искаше да поставя рекорди или да прекосява океаните в сезона на бурите, но ако съществува идеална самота, тя може да се постигне само в лодка, когато очертанията на града потънат зад хоризонта. Лилда каза: „Не виждам смисъл в толкова скъпа смърт. Можеш да се удавиш безплатно, с камък на шията!“ Каров бавно се приближаваше към идеята си. Яхтата беше дълга девет метра, широка два и деветдесет, а по модела и газенето беше от типа „Балтийк“. В силистренската лодкостроителна работилница щяха да му построят този съд за около две хиляди лева. Но трябваше да намери лек и мощен мотор, а това струваше скъпо и се купуваше само от чужбина. Изкуши се да приеме поканата от Швейцария. Каров не говореше езици и предпочиташе да не мърда от България, вместо да скита от държава в държава, поставен в унизителна зависимост на преводачите. Никога не беше учил езици, не беше излизал зад граница, но при мисълта, че ще донесе мотор и екипировка, даде съгласието си. Другото му желание беше да купи леководолазен комплект „Еспадон“.