— Искам да върна комплиментите на майка ви. От мое име можете да й кажете, че е създала красива дъщеря.
— Харесвате ли ме? — във въпроса имаше толкова простодушност, че изведнъж заприлича на бебе. — Някои намират, че съм малко пълна. Не ям нищо. Знаете ли какво е глад? Престанете да ме гледате в гърдите де!
Васил се усмихна за втори път. Присъствието на това момиче ставаше все по-приятно, но плътта й дразнеше и мисълта му беше как да заключи вратата.
— Ще гледам, където искам.
— Какво пък толкова, гледайте! — Зоя разкопча блузата си, откри розовата си плът, без да загуби нищо от сериозността си, остави го да гледа няколко секунди и закопчавайки се, попита: — Само кораби ли рисувате?
— Това са фотографии.
Зоя се разходи, пипна платната с върха на показалеца си, детски жест, който можеше да бъде трогателен, погледна от прозореца и попита:
— Наистина ли няма да дойдете с мен? Там, където ще би запозная с Тони.
— Наистина.
— Все един ден ще трябва да се срещнете.
— Не виждам нищо задължително.
Зоя помисли миг-два.
— Може би сте прав — преди Васил да реагира, отиде в антрето и се върна облечена. — Аз тръгвам.
Това младо тяло си отиваше. Връхлетя го смущение, пръстите му горяха от желание да го погали, мислено зъбите му се впиваха в устните й, пръстите — в натрупаното около кръста твърдо месо.
— Пак заповядайте — каза Каров на вратата.
— Скучно ви е с мен. Представях си, че сте по-възрастен. Тогава може би щяхте да ме задържите?
— Пак заповядайте — повтори той.
Зоя тръгна по стълбите.
— На колко години сте?
— Тридесет и седем.
— Ще дойда утре… към два часа! — зави по профила на стълбите и изчезна от погледа му. Преди да заглъхнат стъпките й Каров я чу да вика: — Разликата ни е осемнадесет години!
Работата го увлече. До вечерта решението за картината узря в главата му. Нарисува сграда с кораб, врязан в нея в горящ от светлини вечерен град, една река от плъхове, провиращи се между потоци автомобили и капитан, останал сам на мостика, очакващ сградата да се стовари върху главата му, с инфантилно достойнство, със смешно престаряло чувство за дълг.
На другия ден картината беше напълно завършена, но започна да му призлява от глад, заболя го глава, стомах. Изпи бутилка вино, докато му опекоха филето, но умората го връхлетя, зави му се свят, почувства се пълен, поиска да му завият месото за в къщи и се прибра в ателието. Беше един часът. Излезе на балкона и вдишвайки въздух, малко по малко дойде на себе си. Беше работил дванадесет часа, но беше поставил началото на новия цикъл, вътрешностите му ликуваха. „Ще спя. Дори Зоя да дойде ще чуя звънеца.“
Васил легна, заби се с одеялото, затвори очи. „Ще се отпусна. Първо краката, после трупа, след това и ръцете… Трябваше да оставя една бележка за Зоя. Ако заспя, няма да чуя звънеца…“ Връхлитащата дрямка го завари в борба със смазаното тяло. Последната мисъл беше: „Едва ли ще спя повече от половин час.“ Събуди се в осем. Чувстваше се преспал, главоболието се беше засилило, виното беше оставил кисел вкус в устата. Влезе под душа. Почувства се по-добре. Когато се обръсна и изми зъбите, енергията му се беше възвърнала и главата отново възприемаше нормално. „Зоя не дойде — всъщност можеше да признае, че не е вярвал в идването й. — По-добре. Та тя е бебе! Осемнадесет години разлика, това е цяло поколение. По-добре, че не дойде!“
Облечен в хавлия, Каров си направи чай и зареди тостера с филии. Вечеря. Едва сега можеше да погледне картината. Здрава работа! Беше работил внимателно, детайлите бяха изпипани и, най-важното, корабът беше заживял органично в картината. Балансът, между фотография и живопис, беше изчислен деликатно и не дразнеше. Все още в хавлия, Каров смъкна готовата картина от статива и сложи втора фотография. Корабът беше разположен в десния горен ъгъл, беше многомачтов и пътнически. Имаше предварителна идея за сюжета. Трябваше да я потвърди или да я отрече завинаги. Корабът щеше да се спуска към земята в ослепителна слънчева светлина като в комбинирана фикция между древност и космическа хипотеза за извънземен живот, „Къде, по дяволите ще кацне този кораб? — помисли Каров. — Пясъчна пустиня, тук-там застроена, с причудливи постройки, очакващи своите обитатели.“ Светът е пустиня, ако отсъстват хората или светът ще престане да бъде пустиня, когато хората донесат светлина. Философията не беше силата на Васил Каров, знаеше го достатъчно добре, за да търси много сложни словесни обяснения на картините си, но емоционалната му енергия разполагаше с логика и ако някъде се увличаше, то никъде не си позволяваше да бъде смешен. Летящият дребен кораб, но би носил повече смисъл и символи, отколкото самия той е в състояние да вложи. Добро и зло, светлина и мрак, бог и дявол, мир и война… С това ли се изчерпаха колизиите? Корабите щяха да носят една обща тема, ако успееше да я изведе от цялостното впечатление на цикъла. Трябваше да символизират път, движеща се човечество, старата жажда за непознати светове и заедно с това да представляват онова място, където хората живеят заедно. Отчуждението, ако е възможно на сушата, в морето, тогава, когато наоколо има само смърт, се превръща в лудост. Този цикъл трябваше да се опълчи срещу града, срещу инерцията на общуване, нравственият му императив може би щеше да звучи: „Върнете се към мечтите си!“, ако скромността не го принуждаваше да го прикрие зад картини, които илюстрират града и инерцията му, без да ти обсъждат. Колко добре би изглеждал един кораб на булевард „Руски“ или пред Парка на свободата!