— Много лесно говориш за…
— Леглото? — Васил кимна. Зоя запали цигара, очите й посърнаха. — Антон казва, че в мене има нещо от курвата. Всеки можел да ме замъкне в леглото. — Помълча известно време. — Можеш ли да ми кажеш защо Лилда ходи с него?
— Не.
— Ти я обичаш, нали? Не ми казвай, че не ревнуваш. Достатъчно е да те погледна и знам всичко.
Каров се засмя от сърце. Тази сцена беше толкова глупава, така се доближаваше до абсурда, че не вярваше на участието си в нея. Срещу него седеше полугола жена, млада и достъпна, с крещяща от примамки плът, а той пиеше кафе, слушаше откровения й цинизъм, отговаряше на въпросите й. Предстоеше да обсъди с нея и семейното си положение. Абсурд, подобен на първия, но по-достъпен за въображението му, а по тази причина и по-лесен за преодоляване.
— Да не си хомосексуалист? — попита Зоя и побърза да си отговори. — Ако беше щях да чуя. Трябва да тръгвам. Мога ли да идвам понякога?
— Разбира се. — „Тя ще си отиде, а аз ще се побъркам от самотия. Достатъчно е да стана, да я хвана за лакътя и да я замъкна в спалнята. Няма да го направя и причината за това не е нито Лилда, нито тя самата, още по-малко някой си Антон. Причината е вътре в мен. Не мога да посегна на тази хетера при такава вътрешна комбинация с дете!“
Зоя отиде да се облича. През отворената врата чуваше подробностите на тоалета й, кракът му тръпнеше, нервите отново се събираха в очите му. „По-бързо да се маха!“ — беше единствената му мисъл. Щеше да дойде на себе си, да пусне писмата, да обядва, при подходящо настроение би могъл да рисува или да пие в някое от заведенията. Колкото по-бързо останеше сам, толкова по-лесно щеше да потуши нервите си. Зоя преседя в банята половин час, но излезе остаряла с десет години. Сега гримът, червилото, роклята криеха възрастта й и Каров си даде сметка, че ако в този вид беше излязла от спалнята, нямаше да намери сили за потискане на желанията си. Зоя подаде бузата си за целувка. Каров се върна на масата, доля кафе и се втренчи в статива с невиждащ поглед. Няколко секунди по-късно се обади звънецът. „Тя е!“ — Каров почувства пулс в гърлото. — „Връща се!“ — изведнъж денят блесна с ослепителна светлина. Скри вълнението си зад престорена кашлица. Беше Стефан Дяков.
— От тебе си слезе това прекрасно животно? — попита той, докато се провираше в ателието. — Не ме лъжи. Познах парфюма! — Лицето му беше сгърчено и злобно, изглеждаше унижен и не се опита да го скрие. — Мислех, че трудно понасяш авантюризма на жена си.
— Ще пиеш ли нещо? — попита Васил.
— Не тук. Пия по заведенията. Дай ми петдесет лева до понеделник… най-късно вторник.
— Ще ти дам.
Лицето на Дяков се отпусна. Уреждането на финансовите проблеми видимо го облагороди. Очите му минаха по платната, но не се задържаха никъде.
— Прекрасна жена! — каза той. — Сигурно страшно скъпа. На нашата страна липсват средства, за да задоволят нуждите на един артист от съвременен тип.
5
„Човек, способен да се бори сам, е лош войник! Къде съм срещал тази фраза и какво означава тя?“ — питаше се Каров. Струваше му се особено валидна за него. Човек, който може да се бори сам, не търси подкрепа, изолира се, откъсва се от средата си, губи представа за проблемите на времето, превръща се в единак, а на края дори в човеконенавистник. Не ме ли заплашва подобна участ? Предстоеше да се яви пред съвет, който трябваше да възложи сграфитото на Борис Попов, болеше го глава, беше изпаднал в един от онези припадъци на лошо настроение, в които се чувстваше напълно безпомощен, лишен от жизнена сила, негоден да се съпротивлява на връхлитащата го досада. За какъв дявол уреждах този съвет? Идваше му да се откаже. Навън валеше като „из ведро“, не обичаше изтъркани, преупотребени сравнения. Изливаше се плътна водна маса, дъжд нормален за август и непривичен за началото на есента. Беше студено, през нощта щеше да обърне на сняг, в подобно време най-подходящото място беше ателието. Сутринта се обади Лилда.
— Александър е болен — каза сухо тя. — Ако искаш ела да го видиш.
Докато се обличаше, телефонът иззвъня втори път. Беше Зоя.
— Какво правиш? Сама съм. Ела да пием кафе.
— Не мога — отговори Васил, убеден, че денят ще му сервира само неприятности. Вместо да отиде при Зоя, единственото място, където наистина би отишъл с удоволствие, трябваше да се занимава с дела, напълно чужди за него, да се среща със семейство Раеви, да шофира в потоп. Васил обеща да се обади, когато свърши, и тръгна към вратата. Третият телефон го върна от стълбището. Беше Борис Попов.
— Днес е съветът — каза той. — Ще дойдеш ли?