— Какво ти струва да ми направиш това удоволствие? Знаеш, че искам да замина.
— Баща ти има възможност да го уреди. Аз имам работа тук.
— Няма да ми отпуснат валута.
— Съжалявам. Хайде, Борисе!
Борис се суетеше и Каров разбра.
— Какво има?
— Най-добре е да взема Мария и да се срещнем в клуба.
— Аз съм разкъсана от колебания — каза Лилда, когато останаха сами. — Гордея се, че съм твоя жена. Ще ми повярваш ли, мога да полудея при мисълта, че някога ще се разведем. Не можеш да понасяш това поколение, нали?
Каров не отговори.
— Луда съм за това момче, но толкова бързо ми омръзва, че ми идва да плача. Понякога си мисля, че съм луда. Наистина! Антон говори с преклонение за тебе. „Искам да бъда като Каров — казва — искам да ми е все едно какво става около мене, как расте синът ми, къде ходи жена ми, защо умират приятелите ми. Това е егоизмът на твореца!“ Една вечер свършихме цигарите. Антон отиде да купи от бара на кинодейците. Видял те със Стив Дяков, каза: „Празен бар и само те двамата. Не ги интересуват нито жени, нито хората наоколо. Пълни са със себе си. Гледах Каров, упорито, агресивно. Когато погледът му попадна върху мене, имах чувството, че вижда през тялото ми нещо на пода. Дяков казваше: — Никой не знае как най-добрият парфюм ще седи върху дадена кожа! — На пръв поглед изречение без смисъл, но всъщност значи много. Те говориха за индивидуалния експеримент.“ Помниш ли този разговор?
— Да — каза Каров.
— Направил си му впечатление. Той не е глупаво момче, млад е, страда от красотата си. „Не мога да понасям да се отнасят с мене като с икона!“ Харесва ли ти тази фраза?
— Не е лоша.
Лилда мълча няколко секунди.
— Какво ще стане с нас, Василе?
— Не е ли ясно?
— Твърде горд си да изтърпиш това… увлечение? Как мислиш, можеш ли да почакаш?
— Не — каза Каров. — И не защото не мога да почакам, защото няма смисъл.
— Не те разбирам!
— Ти никога нищо не разбираш.
— Искаш да се отървеш от мене!
„Трябва да си ида веднага — мислеше Каров. — Арогантността й ще стигне дотам, че ще поиска съчувствие в прелюбодеянията си!“
— Не може да няма смисъл в усилията на двама души да останат заедно.
— Нямам нито време, нито желание да ти обяснявам елементарни истини. Аз съм твърде честолюбив, за да бъда твой съпруг.
— Защо се оженихме?
— По най-различни причини.
— Искам да знам.
— Когато замина, останах с впечатление, че животът ме е ограбил. Малко хора знаят, че моята опозиция е мъка. Когато се върна, Асен ми помогна да се разконсервирам. Добре, а после? После илюзиите имат грижата да се запазят илюзии. Всяка умна жена на твое място би разбрала що за мъж има до себе си. За жалост ти си глупава, а още по-жалко е, че късно го разбра. С тебе е свършено, но Александър ще ни принуди да се виждаме.
— Това е една от причините — каза Лилда. — Какви с другите?
— Гледайки Адриана и Асен, вярвах, че са постигнали хармония. Харесваха ми физически, намирах прекрасно красиви хора да се съберат и да създадат красиви отношения. В разрива им имаше неща, които не проумях. Сега ги изпитах на гърба си. Знаеш ли каква е трагедията на съвременното семейство? Непрекъснато състезание за налагане на личния егоизъм с цялата му бруталност. Мога да приема твоята връзка сега, когато съм наложил превъзходството си. Ако ти се разделиш с малкия и останеш при мен, рискуваш да бъдеш бита физически. Онези шамари бяха пълната ти разруха. Ако знаеше как да ме ангажираш като баща, може би щеше да запазиш някакъв шанс. Ти ми внуши, че съм излишен, по-скоро пречка, отколкото необходимост. Какво ми остава? Съдът ще го повери на тебе. Моят изход е да превърна в пари идеята за сина си и да го забравя. Един мъж обича дете само от любима жена.
— Обиден си, Василе! Даваш ли си сметка, че това е първи ни сериозен разговор? Много време загубихме в приказки за пари. Шамарите… едва след тези шамари повярвах в този Васил Каров, за когото ми говореше Асен.
— Не искам да слушам глупости! — Каров стана. — Мързи ме да се разправям с адвокати, със съдилища. Подай молба за развод, аз няма да възразявам. Прекъсвам всякакъв строеж. Мога да ти дам документ, че нямам претенции върху вилата. Оставам в ателието и запазвам колата. Имам неприятното чувство, че имитирам Асен, но изглежда животът ни се стича до подобни обстоятелства.
На вратата Лилда го спря.
— Какво ти струва да ми помогнеш за Бразилия?
— Нищо, аз няма да пътувам.
— Нека подам документите от твое име. Винаги ще намериш аргумент да се откажеш.
— Подай — каза Васил.
Лилда извика след него:
— Обичам те!
Каров забърза крачките.